Пейзажите на времето

— Не, предполагам, че няма. — За миг астрономът изглеждаше обезсърчен. — Наистина смятах, че тук има нещо.

— Може би има.

— Да. Да, разбира се, сигурно има. — Той просия. — Да не останеш с впечатлението, че всичко е свършило, хей? Когато поотшуми малко и хората престанат да се заливат от смях при самата идея — е, ще излезе хубава статия. Може би нещо за раздел „Наука“, озаглавено „Срещу ортодоксалните вятърни мелници“. Може да стане.

— Ъ-хъ.

— Е, с Алекс трябва да тръгваме. Пътуваме през Ескондидо за Паломар.

— Наблюдения ли ще правиш там? — небрежно попита Гордън.

— Не. Не, аз не правя наблюденията. По-скоро съм човек на идеите. Алекс иска да направи някои снимки, това е всичко. Мястото е ужасно.

— О, да.

След миг те вече си бяха тръгнали и той можеше да се върне към експеримента си.

През първия ден, когато Гордън отново включи апаратурата за ядрен магнитен резонанс, имаше само шум. През втория случайни вълни заглушаваха резултатите. Една от индиевоантимонидните проби се държеше странно и той трябваше да разглоби устройството, да отвори охладителя и да извади дефектната проба. Това му отне часове. Едва на третия ден резонансните криви започнаха да изглеждат както трябва. Бяха успокоително точни. Отлично съответстваха на теорията, вместваха се в рамките на експерименталната грешка. „Красиво — помисли си Гордън. — Красиво и скучно.“ Остави апаратурата включена през целия ден, отчасти, за да се увери, че електрониката функционира стабилно. Откри, че може да се занимава с обикновени неща — да консултира Купър, да си води бележки за лекциите през идващия семестър, да реже малките сиви пръчки индиев антимонид на потопената в масло нагорещена жица — и на всеки час-два да надниква в лабораторията за някое кратко измерване по ядрения магнитен резонанс. Стана му навик. Нещата вървяха. Кривите оставаха нормални.

— Проф. Бърнстейн? — с висок, стържещ глас попита жената. Той разсеяно се зачуди дали акцентът й не е от Средния Запад.

— Да — отвърна Гордън в слушалката.

— Тук е Адел Морисън от „Синиър Сколастик Мегъзин“. Подготвяме голям материал върху, хм, твърденията, които направихте вие с проф. Шрифър. Разглеждаме въпроса като пример за противоречията в науката. Чудех се…

— Защо?

— Моля?

— Защо се занимавате с това? Бих предпочел просто да забравите за него.

— Ами, проф. Бърнстейн, не знам, аз… Проф. Шрифър ни оказа извънредно ценно съдействие. Той заяви, че според него нашите читатели — които са гимназисти от горните класове — ще научат много от такъв материал.

— Не съм сигурен в това.

— Е, професоре, боя се, че съм само заместник редактор тук и не аз определям какво да се прави. Мисля, че статията е — да, ето, в коректури. В по-голямата си част е интервю с вашия колега, проф. Шрифър.

— Ъ-хъ.

Гласът й стана по-висок.

— Помолиха ме да разбера дали имате някакви заключителни коментари по, хм, положението на, хм, противоречието. Бихме могли да ги прибавим към коректурите, ако…

— Не. Нямам какво да кажа.

— Сигурен ли сте? Редакторът ме помоли да…

— Сигурен съм. Пускайте го както си е.

— Ами, добре. В статията сме цитирали още няколко професори и те правят някои много критични бележки. Мислех си, че би трябвало да го знаете.

За миг се изкуши. Би могъл да попита за имената им, да чуе изказванията им и да нахвърля някакъв отговор. Жената чакаше, телефонът съскаше с онзи слаб шум, типичен за далечните разстояния. Гордън премигна. Тя беше добра — почти бе успяла да го хване на въдицата.

— Не, могат да казват каквото си искат. Нека Сол се оправя с това. — Той затвори слушалката. Гимназистите на тази велика нация да си мислят каквото искат. Само се надяваше статията да не доведе до нов наплив на маниаци.

Лятното слънце придаваше на всичко бледа, лишена от перспектива плоскостност. Пени излезе от морето със сърфа и се отпусна до Гордън.

— Прекалено много бръснещи вълни — обясни тя. — Пък и е много бурно. Почти не успявах да се покажа на повърхността.

— Тичането е много по-безопасно — забеляза той.

— И отегчително.

— Но не и безсмислено.

— Може би. А, това ми напомня — скоро ще ходя да видя родителите си. Щях да отида преди да започнат лекциите, но татко е на някакво делово пътуване.

— Какво ти напомни за това?

— Ъ? А. Ами, ти каза, че тичането не било безсмислено и се сетих, че миналия семестър един студент, съзнателно беше използвал най-дългата дума в английския език в съчинението си. Тя е „флокцинауцинихилипилификация“. Означава „оценяване на нещо като смислено“.

— Хм. Наистина.

— Да, и ми се наложи да потърся проклетата дума в речника. Няма я в никой американски речник, но я открих в оксфордския.

— И?

— А това е речникът, който ми подари баща ми.

Гордън се усмихна, отпусна се назад върху пясъка и вдигна над очите си един брой на „Ескуайър“, за да се скрие от слънцето.

— Ти си една изключително неправолинейна дама.

— Каквото и да означава това.

— Това е комплимент, повярвай ми.

— Е?

— Какво?

— Искаш ли да дойдеш до Оукланд с мен или не?

— Значи за това е ставало дума?

— Въпреки опитите ти да го избегнеш, да.