Пейзажите на времето

Клаудия Цинс не се беше променила. В топлите й очи проблясваше разсеяна и весела интелигентност. Гордън прекара следобеда с нея. Описа й експериментите си, сравни апаратурата и методите с нейната лаборатория. Тя знаеше за спонтанния резонанс, за Сол Шрифър и всичко останало. Намирала го за „интересно“, каза Цинс, стандартната, с нищо неангажираща дума. Когато Гордън я помоли да се опита да повтори експеримента с Купър, тя отначало отхвърли идеята. Била заета, имала много студенти, времето за работа с големите магнити за ядрен резонанс било вече разпределено, нямало пари. Гордън подчерта колко сходно било едно от сегашните й устройства с неговото — с някои елементарни изменения, щяло да стане абсолютно същото. Тя се аргументира с факта, че не разполагала с достатъчно подходяща индиевоантимонидна проба. Той извади пет добри проби, малки сиви плочки: ето, използвайте която от тях искате. Тя вдигна вежди. Гордън откри, че е навлякъл старата си ученическа индивидуалност, която беше забравил — упорито малко чифутче, обработващо учителя да му пише по-висока оценка. Клаудия Цинс знаеше тези трикове, те бяха известни на всички, но постепенно настояванията му събудиха интереса й. Може би в ефекта на спонтанен резонанс в края на краищата имаше нещо. Кой би могъл да каже, след като водата покрай него бе толкова размътена? Тя го погледна с топлите си кафяви очи и каза: „Не е заради това, че искаш да проверя нещата. Не за да оправя този миш-маш“, и той кимна, да, надявал се, че тя ще открие нещо друго. Но — предупредително вдигнат показалец — нека кривите говорят сами за себе си. Гордън се усмихваше, пускаше шеги и се чувстваше малко тайнствено, отново да живее в ученическата си личност, но всичко отиваше на мястото си и сработваше. Клаудия Цинс премина от „може би“ и „ако“ на „кога“ и „тогава“, очевидно без да забелязва прехода, а после насрочи работата с апаратурата за ядрен магнитен резонанс за септември и октомври. Тя го разпита за някои от състудентите му, къде са, какво работят. Изведнъж Гордън разбра, че жената искрено обича младите хора, минали през ръцете й и излезли на белия свят. Когато си тръгваше, Цинс го потупа по ръката и изтръска някаква прашинка от лятното му яке.

Докато минаваше обратно през „Саут Фийлд“, той си спомни студентското благоговение, което изпитваше през онези първи четири дълги години. Колумбия беше внушителна. Професорите й бяха световно известни, сградите и лабораториите — импозантни. Никога не бе подозирал, че това място може да е мелница, произвеждаща интелигентни троли, готови и способни да свързват електрическите вериги, да чертаят диаграми, да въртят бръмчащите колела на промишлеността. Никога не си беше помислял, че институциите могат да устояват или да се сгромолясват, поради прищевките на неколцина индивиди, на няколко непроверени предубеждения. Никога. Религиите не проповядват съмнение.

Гордън взе такси до града. Колата дрънчеше из дупките по някои от страничните улички, пълен контраст с гладките калифорнийски булеварди. Той се радваше, че Пени беше отказала да дойде — пържещ се под августовското слънце, градът не бе в най-добрата си форма.

Откакто се беше споменало за брак, между двамата се породи напрежение. Може би кратката раздяла щеше да помогне. Да остави въпроса да отплува в миналото. Гордън гледаше мъглата от лица, която се носеше навън. Тук имаше някакво подземно буботене, като шума от движещото се под Бродуей метро. Кухият, тежък тътен му се струваше странно заплашителен със небрежното си напомняне за други хора, които живеят своя чужд живот, напълно несведущи за ядрения магнитен резонанс и загадъчните, загорели от слънцето калифорнийци. Неговите проблеми си бяха само негови, а не универсални. И Гордън разбираше, че всеки път, щом се опиташе да се съсредоточи върху Пени, мислите му се разбягваха в безопасните ниши на объркания спонтанен резонанс. Толкова за твърдението, че човек сам бил ковач на съдбата си.

Той излезе от таксито на улицата, където се изправи, премигвайки на силната слънчева светлина. Същите препълнени кофи за смет излъчваха своята миризма, същите решетки, същата бакалия „Грундвайс“ на ъгъла. Тъмнооки млади домакини, които мъкнеха пазарски торби и подбираха бъбрещите си деца. Жените бяха консервативно облечени и единственият намек за онова, което се криеше под повърхността, бяха широките им, начервени, чувствени устни. Наоколо бързаха мъже в сиви делови костюми, с късо подстригани черни коси.