Пейзажите на времето

— Това би означавало да напуснем Ла Хола. Да напуснем Калифорния, където съм живяла през целия си живот. Ако се стигне дотам, дай ми няколко минути да го смеля, а?

— Естествено. Естествено.

— Обаче все още можеш да останеш тук, така ли? От теб ли зависи?

— Да. Ще го решим заедно.

— Добре. Честно и откровено? Открито? Без да се дистанцираш?

— И двамата имаме право на глас.

— Прието.

Гордън се отпусна назад върху пясъка и разтвори смачканото списание „Тайм“ срещу високо издигналото се слънце. Опита се да не обръща внимание на врящите в главата му възможности и да се съсредоточи върху статията в раздел „Наука“, отнасяща се за заплануваното изстрелване на „Аполо“ към Луната. Напредваше бавно — десетгодишните занимания със стегнатия език на физиката го бяха отучили от бързо четене. От друга страна, те го бяха направили по-внимателен към стила. Постепенно започна да му се струва, че в лековатата простота на „Тайм“ се крие нещо повече, отколкото показваше. Разсъждаваше над този въпрос, когато над него падна някаква сянка.

— Струва ми се, че те познах — каза груб мъжки глас.

Гордън премигна на ярката слънчева светлина. Беше Клиф в бански гащета и с опаковка от шест бири в ръце.

Гордън се вцепени.

— Мислех, че живееш в Северна Калифорния.

— Хей! Клифи! — Пени се претърколи по гръб и го видя. — К’во правиш тук? — Тя седна.

Клиф клекна на пясъка и погледна Гордън.

— Просто минавам насам. Имам почивен ден. Намерих си работа на крайбрежието.

— И ни видя тук? — весело попита Пени. — От колко време си насам? Трябваше да ми се обадиш.

— Да — сухо рече Гордън, — забележително съвпадение.

— Малко повече от седмица. На работа съм от два дни.

Клиф клечеше без да сяда, но стискаше бирата в двете си ръце между краката си и задникът му беше само на сантиметър от пясъка. Гордън си спомни, че в някакъв филм бе видял японците да клечат така в продължение на часове. Беше странна поза, като че ли Клиф не искаше да се ангажира и изцяло да седне при тях.

Пени продължаваше да бъбри, но Гордън не слушаше. Той наблюдаваше изпечената от слънцето непринуденост на Клиф и търсеше да открие нещо в очите му, нещо, което да обясни това невероятно съвпадение. Не му повярва нито за миг, разбира се. Клиф знаеше, че Пени кара сърф и че това бе най-близкият подходящ плаж. Единственият интересен въпрос беше дали тя също бе знаела, че това ще се случи.

Не си разменяха никакви знаци, никакви необясними усмивчици, жестове или фалшиви нотки, които Гордън би могъл да забележи. Но точно в това беше въпросът — него изобщо не го биваше за такива неща. И докато ги гледаше да разговарят с бавната си и спокойна грациозност, те му се сториха толкова сходни, толкова познати от хиляди филми и реклами за цигари и в същото време толкова странни. Гордън седна, бял като коремче на риба, отпуснат, мръсен алабастър с черна къдрава коса. Почувства лек прилив на вълнение, полъх на чувство, което не можеше точно да определи. Не знаеше дали двамата играеха някаква сложна, хитра игра, но ако беше така…

Гордън се надигна, наведе се към краката си. Пени го погледна. Устните й се разтвориха от изненада от каменното му изражение. Той се помъчи да намери подходящите думи, нещо, което да запълни пространството между увереността и подозрението, нещо точно на място и накрая измърмори:

— Недейте, недейте ми обръща внимание.

— Хей, приятел, аз…

— Гойски9 игрички — презрително махна с ръка Гордън. Лицето му се бе зачервило. Думите му излязоха по-злобни, отколкото беше възнамерявал.

— Гордън, я стига, наистина — започна Пени, но той се обърна и се затича. Ритъмът мигновено го пое. Чуваше гласа й, издигнал се над плисъка на вълните, но тънък и заглъхващ. „Добре — помисли си Гордън, — нямам лустрото на Великия Гетсби, но така се измъкнах от онова, онова…“

Без да завършва изречението, без да иска да мисли повече за това, той се затича към далечните насечени хълмове.

28.

6 август 1963 г.

— Обмислям дали да не отида в промишлеността — една вечер каза той на Пени, докато се хранеха. Вече бяха поговорили за разни дребни неща — напоследък това се бе превърнало почти в ритуал. Гордън отказваше да обсъжда срещата на плажа, отказваше да поканят Клиф вкъщи и усещаше, че отказът му в крайна сметка ще уреди въпроса. Съвсем смътно му минаваше през ума, че отказите са причината за странно баналните разговори, които водеха в последно време.

— Какво означава това?