Пейзажите на времето

Сол Шрифър му се обади в средата на юли. Бил завършил наблюденията на Херкулес 99 с радиотелескопа в Грийн Банк. Резултатите били отрицателни. Никакви ясни сигнали в междузвездния шум. Гордън му предложи да използва по-високи честоти и по-тесни обхвати. Сол му отвърна, че бил опитвал. Без някакъв резултат от усилията им обаче, нямало да му отпуснат повече време за използване на уреда. Приоритет имали обикновените изследователски проекти. Няколко минути разговаряха за възможни алтернативи, но такива нямаше. Групата от „Кавендиш“ бе отхвърлила искането на Сол за удължаване на времето за работа с телескопа. Шрифър измърмори няколко утешения и Гордън се съгласи. Когато другият затвори, той изпита неочаквано разочарование. Сега разбираше, че без да си го е признавал, е възлагал надежди на идеята за засичане на радиосигнали. Същата вечер, когато се срещна с Пени за вечеря в „Бъзис“, той не спомена нищо за разговора. На следващия ден написа на Сол писмо, в което го молеше да не публикува каквито и да е обобщения за радиопроучването. Да почакат, докато не се появи положителен резултат, настояваше той. Но всъщност Гордън искаше да си замълчат. Може би всичко щеше да се размине. Може би щеше да се забрави.

Когато на Скрипс Бийч Пени влезе в морето със сърфа си, Гордън седна на пясъка да я погледа. Напоследък често правеше така — седеше, мислеше, оставяше другите да доизкарат лятото. Харесваше му да тича по плажа и знаеше, че би трябвало да опита да яхне вълните, след като имаше кой да го учи, но нещо го възпираше. Гледаше дамите на Ла Хола, които работеха по скъпия си тен и започна да познава различните типове: хората, които работеха на открито, имаха бяло зад коленете си, докато плажните безделници имаха плътен шоколадов загар, грижливо постигнато съвършенство.

Пени излезе от развълнуваните води, притиснала сърфа до бедрото си. От разрошените й коси се процеждаха капки. Тя се просна до него, изстиска косата си, хвърли поглед към безжизненото му изражение.

— Добре — каза накрая Пени, — време е да се изповядаш.

— На кого?

— Хайде, Гордън. Съвсем си заприличал на зомби.

Гордън винаги се беше гордял с прямотата си, но сега откри, че се чуди какво да каже.

— Нали знаеш… Напоследък преглеждам списанията в библиотеката. Астрономическите списания, искам да кажа. „Меркюри“, „Сайънтифик Америкън“, „Сайънс Нюз“. Повечето напълно игнорират работата на Сол по радиосигналите. Дори да я споменават, те не показват образа. И никъде не са дадени координатите на Херкулес.

— Публикувай ги сам.

Гордън поклати глава.

— Няма полза.

— Кога започна да се подценяваш така?

— На десетгодишна възраст — отвърна той, като се надяваше по някакъв начин да отклони разговора в друга посока, — когато започнах да подозирам, че не съм Моцарт.

— Ъ-хъ.

— Аз бях онзи американски мит, четирийсет и четири килограмовият слабак. Онези реклами в атласа „Чарлз“, нали си спомняш? Когато ходех на плажа, бабаитите не ритаха пясък в лицето ми — те ме ритаха в лицето. Да премахнем средния човек.

— Ъ-хъ. — Тя го гледаше с присвити очи. — Знаеш ли, че сега за пръв път ми споменаваш за проблема със Сол след колко — вече цял месец?

Той сви рамене.

— Изобщо не си ми казвал каквото и да е повече.

— Не искам да те забърквам, при положение, че хората ще те разпитват за това. Така че ще трябва да ме защитаваш пред приятелите. — Той направи пауза. — Или да си имаш работа с маниаци.

— Гордън, предпочитам да съм наясно какво става. Наистина. Ако се наложи да разговарям с хората от КУЛХ, няма да зная как да реагирам.

Той отново сви рамене.

— Голяма работа. И без това може да напусна КУЛХ.

— Какво?

И Гордън й разказа за това, че няма да го повишат в научно звание.

— Виж — заключи той, — да те назначат за асистент винаги е рисковано. Ако нещата не тръгнат, може да се наложи да се преместиш. Обяснявал съм ти всичко това. Вече сме разговаряли по въпроса.

— Ами, сигурно, евентуално… — Тя погледна към „Ла Хола Пойнт“ с безизразно лице. — Искам да кажа, ако през цялото време не публикуваш…

— Имам публикации — отбранително промърмори той.

— Тогава защо?

— Онази работа с Лейкин. Не мога да се занимавам с проучвания в група с двама души, които харесвам, Фехер и Шулц, и с един, с когото не се понасяме, Лейкин. Индивидуалните характери са…

— Мислех си, че учените стоят над обикновените разправии. Ти ми го каза веднъж.

— Това е нещо повече от разправия, не можеш ли да го разбереш?

— Ха.

— Лейкин е от старата школа. Скептик. Смята, че съзнателно се опитвам да му създавам проблеми. — Той започна да брои причините на пръстите си. — Може би остарява и чувства положението си малко нестабилно. По дяволите, не зная. Но не мога да работя в група, ръководена от тип като него. Казвал съм ти го и преди.

— О — малко остро отвърна тя. — Значи в крайна сметка сме разговаряли и за това?

— О, Господи.

— Радвам се, че споделяш с мен всички тези проблеми. Твоите проблеми.

— Виж — широко разпери ръце той, — не знам какво ще направя. Просто си приказвам.