Пейзажите на времето

— За Бога, някой… — Двамата мъже внезапно се затичаха към портата. Единият се обърна и хвърли греблото право към Маркъм. Той се дръпна настрани. — Копелета! — извика ученият и запрати ръжена в мрака след тях. После се заслуша в заглъхващите им стъпки.

— Няма смисъл да ги преследваме — каза застаналият до него Ренфрю.

Кати Уикъм се съгласи.

— Остави ги на полицията, Грег.

— Добре — промърмори той.

Те тръгнаха обратно към къщата. За миг беше тихо и после изведнъж всички започнаха да бърборят за инцидента. Маркъм забеляза, че онези, които бяха останали вътре и наблюдаваха от вратата, виждаха подробностите по различен начин. Те смятаха, че Ренфрю е победил пленника си, когато всъщност човекът просто беше чакал да се отвори подходящ път за бягство. „Относителността на преживяното“ — помисли си Маркъм. Все още бе запъхтян от усилието и адреналинът свистеше в ушите му.

От далечината се разнесе вой на сирена.

— Полицията — бързо каза Питърсън. — Късно, както обикновено. Вижте, ще си тръгна преди да пристигнат тук. Не искам да отговарям на въпроси цяла нощ. Така или иначе, вие сте героите, момчета. Благодаря за пиенето и довиждане на всички.

Той припряно излезе. Маркъм го гледаше, докато не изчезна. Той се замисли за факта, че първата им несъзнателна реакция бе да приемат, че тъмните фигури са крадци. Нямаше никакво колебание, никой не предположи, че е някаква грешка, че хората просто са сбъркали къщата. Преди двайсет години може би щеше да е така. Сега…

Застанали по средата на дневната, другите вдигнаха наздравица за всички присъстващи. Сирената се приближаваше.

25.

Юли 1963 г.

Гордън разбираше, че ще трябва да прекара голяма част от лятото в работа с Купър. Провалът на изпита беше тежък удар. На Купър му бяха необходими седмици, за да възстанови самоувереността си. Накрая Гордън трябваше да го накара да седне и да му прочете конско. Разработиха режим. Всяка сутрин Купър трябваше да учи основните положения, за да се подготви за второ явяване на изпита. Следобедите и вечерите щеше да взима данни. До есента щеше да има достатъчно време, за да ги анализира подробно. Дотогава, под надзора на Гордън, студентът щеше да е подготвен да се яви отново с известна увереност. С малко късмет, до зимата щеше да завърши с по-голямата част от данните в дисертацията си.

Купър слушаше, кимаше и почти не говореше. От време на време изглеждаше потиснат. Новите му данни бяха съвсем обикновени: без никакви сигнали.

Гордън се чувстваше обезсърчен винаги, когато преглеждаше лабораторните дневници на Купър и виждаше плавните, обикновени криви. Възможно ли бе ефектът да се появява и изчезва така? Защо? Как? Или Купър просто изхвърляше всички резонанси, които не се вписваха в дисертацията му? Ако си дяволски сигурен, че не търсиш нищо, имаш отлична възможност да не го забележиш.

Но Купър пазеше всичко в дневниците си, както беше присъщо за добрия експериментатор. Записките му бяха объркани, но винаги — пълни. Гордън ги преглеждаше ежедневно и търсеше необясними празни места или задраскани бележки. Всичко изглеждаше наред.

И все пак той помнеше физиците през 30-те години, които бяха бомбардирали вещества с неутрони. Те внимателно бяха настроили Гайгеровите си броячи така, че щом неутронното обстрелване престане, броячите също да се изключат — за да се избягнат източници на експериментални грешки. Ако бяха оставили броячите включени, щяха да открият, че някои вещества излъчват високоенергийни частици в продължение на много време — изкуствено предизвикана радиоактивност. Предпазливостта им ги бе накарала да пропуснат неочакваното и да загубят Нобеловата награда.

В раздела „Проучвания и открития“ на юлския брой на „Физикс тудей“ имаше материал, занимаващ се със спонтанния резонанс. Бяха представени данните, публикувани в статията им във „Физикъл Ривю Летърс“. Лейкин се цитираше непрекъснато. „Ефектът — казваше той, обещава да ни покаже нов вид взаимодействие, което може да се срещне при съединения от тип III-IV като например индиев антимонид… а навярно и при всички съединения, ако експериментите са достатъчно чувствителни, за да регистрират ефекта.“ Не се споменаваха очевидните зависимости между моментите, в които се явяваха спонтанните резонанси.

Гордън реши наново да атакува феномена „спонтанен резонанс“. Идеята за съобщенията му се струваше смислена — в нея поне имаше нещо, — но отпорът от страна на колегите му не можеше да се пренебрегне. Добре, може би бяха прави. Може би поредица от странни съвпадения го беше накарала да повярва, че в данните от осцилоскопа има кодирани думи. В такъв случай, какво беше обяснението? Лейкин се страхуваше, че съсредоточаването върху идеята за съобщенията ще засенчи истинския проблем. Добре, да кажем, че Лейкин е прав. Да кажем, че всички те са прави. Какво друго обяснение бе възможно?