Пейзажите на времето

— И мислиш, че някой от тези факти би го обезпокоил? Върви и поговори с него — обзалагам се, че няма да минат и пет минути, преди да ти предложи. После можеш да го отрежеш.

Джан поклати глава.

— Предпочитам да си спестя това преживяване.

— Господи, това вече е прекалено — каза Грег. — Не мога да повярвам, че е чак толкова лош.

Кати сбърчи лице към него.

— Е, и ти не си по-добър. Отивам да поговоря с Джон за експеримента му. — Тя се изправи и ги остави.

— Е? — попита Грег.

— Какво?

— Не мислиш ли, че тя прекалява с Питърсън? Смяташ ли, че наистина й е предложил?

— Напълно сигурна съм, че го е сторил. Но струва ми се, онова, което всъщност я безпокои, е фактът, че е била откъсната от собствената й работа от човек, който не се отнася с нея като с учен. Пък и не е приятно да знаеш, че са ровили в личните ти документи.

— О, по дяволите с това. Питърсън ми изглежда напълно приемлив в сравнение с останалите от компанията. Ренфрю е съвсем скучен извън лабораторията, Марджъри е кръгла нула, а Кати е драка. Господи. Нормални оставаме само ние с теб.

— И дори аз съм малко странна, нали? — иронично отвърна тя. — Мислех си, че експериментът ти харесва. Защо всички са в такова ужасно настроение?

— Права си — всички сме нервни, нали? Не е от експеримента. Аз лично не горя от желание да отида до Вашингтон.

— Какво да направиш?

— О, Боже, разбира се — още не съм имал възможност да ти кажа. Ето, дай да ти донеса още една чаша и ще ти обясня.

— Но ние планирахме…

— Зная, но това ще отнеме само няколко дни и…

Другите гости усърдно избягваха дивана, докато Джан и Грег уреждаха семейните си проблеми. После двамата поседяха известно време, заслушани в потока на английския разговор около тях, удължените „а“-та, издигащата се интонация.

Кати беше излязла на верандата и обяви, че дъждът е спрял, което бе останало незабелязано, поради напрежението в дневната. Престорена веселост като че ли стягаше гърлата на Питърсън и Ренфрю, докато двамата разговаряха. Думите им бяха сдъвкани и с малко по-висок от необходимото тон. Припрените изречения на Марджъри се вмъкваха между техните като някакъв птичи контрапункт. Питърсън разказваше за огромната писмена работа около спасяването на носорозите на Суматра и Ява. Световният съвет бил решил да пренасочи парите, предназначени за сушата в Ява, за изолирането на носорозите. Това било наложено от екоинвентаризацията като част от стабилизационния план, насочен към спасяването на изчезващите видове. Единственият вид, чиито представители били в излишък, били разбира се хората. Политиката на Съвета била одобрена от еколозите, които любезно не споменали, че липсата на ресурси означава по-малко земя и пари за хората.

— Въпрос на избор — разсеяно каза Питърсън и разклати кехлибарената течност в чашата си. Последваха мъдри кимвания.

— Не, не, забрави за сцената между Кати и Иън — каза на Марджъри Ренфрю Грег Маркъм. — Това не означава нищо. Напоследък всички сме нервни.

Стояха на верандата, в края на оранжевата ивица светлини, която проникваше отвътре.

— Но аз си мислех, че учените не са толкова емоционални, а те да се нахвърлят един върху друг…

— Първо, Питърсън не е учен. Второ, всичко онова за потиснатите чувства в голямата си част е общоприета легенда. Когато Нютон и Хук са водели прочутия си диспут за това кой е открил закона за площта на вселената, сигурен съм, че са били смъртно бледи и яростни. Но писмата между двамата пътували по две седмици. Нютон имал време да обмисля отговора си. Така че дискусията е останала на високо равнище, нали разбираш. В наше време, ако един учен напише писмо, той публикува проклетото нещо. Времето за взаимодействие е много кратко и страстите се разгарят по-силно. И все пак…

— Нали не смяташ, че това обяснява раздразнителността ни? — проницателно отбеляза Марджъри.

— Не, има нещо повече, усещане… — Грег поклати глава. — По дяволите, трябва да се придържам към физиката. Дори там, разбира се, всъщност не знаем много основни неща.

— Наистина ли? Защо?

— Е, да вземем простия факт, че всички електрони имат една и съща маса и заряд. Същото се отнася и за техните античастици, позитроните. Защо? Можеш да си приказваш за полета, вакуумни колебания и така нататък, но на мен ми харесва старата идея на Уилър — те имат една и съща маса, защото са едни и същи частици.

Марджъри се усмихна.

— Как е възможно това?

— Виж, във вселената има само един електрон. Един електрон, който се движи назад във времето, прилича на своята античастица, позитронът. Така че ти подхвърляш един електрон назад и напред във времето. И правиш всичко от тази едничка частица — кучета и динозаври, камъни и звезди.

— Но защо трябва да се движи назад във времето?

— Сблъсъкът на тахиони ли? Не зная. — Несериозността на Грег се изпари. — Това, което искам да кажа, е, че всичко е нестабилно. Дори самата логика има в себе си дупки. Теориите се основават на образи на света — човешки образи.