Пейзажите на времето

— Сигурно. Казаха ми, че много неща са загубени след бомбата в Сентръл Парк. Архивите на телевизията били в Манхатън. Пък и програми с 35-годишна давност не се пазят в много копия. Наредих на една жена да се заеме с търсенето, но сър Мартин има проблеми с някаква провалила се програма, свързана с… — Той внезапно замълча.

— Мислиш ли, че този Бърнстейн е оставил бележката в банката? — попита Маркъм.

— Възможно е. Но ако това е единственият резултат от лъчите на Ренфрю, значи информацията за океана не е била приета.

Маркъм поклати глава.

— Бъркаш глаголното време. Все още можем да продължим да предаваме — щом едно от съобщенията е стигнало, другите също имат шанс.

— Отново свободната воля — подхвърли Кати.

— Или обратното — меко добави Питърсън. — Вижте, трябва да отида в Кеймбридж и да се погрижа за някои неща. Възможно ли е преди да тръгна, накратко да ме информирате за работата си, Кати?

Тя кимна.

— Довечера Ренфрю организира малко събиране — каза Маркъм. — Възнамерява да те покани.

— Ами… — погледна към жената Питърсън. — Ще се опитам да дойда. Не е абсолютно наложително да се върна в Лондон до утре.

Двамата с Кати Уикъм отидоха в малкия кабинет на Ренфрю, за да използват черната дъска. През прозрачната стъклена врата Маркъм ги гледаше как разговарят. Питърсън изглежда напредваше във физиката на тахионите и съвсем беше забравил за предполагаемата им безполезност. Двете фигури се движеха насам-натам пред дъската. С бърз замах на тебешира, Кати чертаеше диаграми и символи. Питърсън гледаше и се мръщеше. Като че ли гледаше повече нея, отколкото дъската.

24.

Маркъм махна с ръката, с която държеше чашата си и разплиска малко от питието върху сивия килим в дневната на Ренфрю. После разсеяно докосна петното с крак, сякаш не беше сигурен дали го е направил той и продължи да разговаря с Кати Уикъм.

— Онези твои нови уравнения имат някои забавни решения. Старата вероятностна вълна при причинно-следствените вериги присъства, да, но… — Той продължи по същия разсеян, замислен начин, като в същото време с някаква част на ума си се надяваше Джан да пристигне скоро. Бе й се обадил от лабораторията, когато Ренфрю му каза, че това събиране ще е своего рода прощално парти в негова чест. За преодоляването на проблема с шума Ренфрю възлагаше големи надежди на уредите от Брукхейвън и на неговата ловкост да успее да ги получи.

— Гадно вали, а? — отбеляза Ренфрю, като гледаше през прозореца. Така си беше. Надвисналите облаци бяха последвани от внезапен, придружен с гръмотевици дъжд. На Питърсън, който бе шофирал от Кеймбридж дотук, му се бе наложило да свали стъклото на прозореца и да се надвеси навън, за да вижда пътя. Маркъм се приближи до прозореца и долови тежкия мирис на влажна почва и мокри листа. Крилатите семена на явора падаха по спирала върху живия плет. Подгизнал свят.

Марджъри Ренфрю кръжеше покрай триъгълника, образуван от Питърсън, Уикъм и Маркъм, без да е в състояние да се присъедини към небрежния научен разговор. Джон Ренфрю обикаляше из стаята и побутваше малките чинии с предястия със сантиметър по-близо до действителния център на масичките. Беше се зачервил и изглежда вече доста си бе пийнал.

На предната врата се позвъни. В плющящия дъжд никой не беше чул приближаването на кола. С облекчен вид Марджъри се хвърли да отвори. Маркъм я чу да говори в коридора, без да изчаква за отговор.

— Каква противна вечер! Не е ли ужасно? Влизай, нямаш ли дъждобран? О, ти трябва да живееш тук, независимо от всичко. Радвам се, че Грег се е свързал с теб. Беше в последния момент, да, но тук съм заобиколена отвсякъде с учени и имам нужда от някой, с когото да си говоря.

Той видя силните струи дъжд, стичащи се от краищата на покрива на верандата зад Джан, преди Марджъри да блъсне с рамо вратата.

— Здрасти, мила — с небрежна топлота я целуна Маркъм. — Хайде да те изсушим. — Той не обърна внимание на възбуденото суетене на Марджъри и отведе Джан в дневната.

— Истински огън с дърва! Прелестно — каза Джан.

— Реших, че това ще повдигне настроението — довери й Марджъри, — но всъщност, в известен смисъл е потискащо. Сякаш е есен, а още е едва август, за Бога. Времето като че ли е полудяло.

— Познаваш ли всички? — попита Грег. — Дай да видим, това е Кати Уикъм.

Седнала на дивана с Джон Ренфрю, Кати й кимна.

— О, сега човек да е в Калифорния, а?

— А това е Иън Питърсън. Иън, това е жена ми, Джан.

Питърсън се ръкува с нея.

— Е, как върви експериментът? — попита компанията като цяло Джан.

— О, Господи, не ги закачай на тази тема — бързо се обади Марджъри. — Надявах се да си поговорим за нещо друго, след като си тук.

— И добре, и зле — без да обръща внимание на Марджъри отвърна Грег. — Имаме много шум, но подробното обяснение на Кати за равнището на шума и за спектъра звучи добре, тъй че с по-качествена електроника Джон ще може да преодолее част от проблема.