Пейзажите на времето

— Хайде, хайде — отвърна Питърсън, без да й вярва. — Сигурно не искаш да ми кажеш, че си била девствена.

— Нямах предвид това.

Той се опита да проумее значението на думите й.

— Никога не си…?

— Аз… не с мъж… не така… аз никога не… — Тя с запъваше, провлачваше думите, засрамена.

Значи такава беше работата. Питърсън не й помогна. Чувстваше се уморен и нямаше търпение, загатнатият й комплимент изобщо не го трогна. Бе въпрос на чест да ги задоволява, но нищо повече. Бог знаеше, че на нея й бе потрябвало достатъчно много време. И все пак беше по-добре, отколкото с онази японска нимфоманка, жената на Кийфър. Сега, когато се сети за нея, изпита неприятно угризение. Беше направил обичайното — всъщност, дори повече. Тя бе идвала отново и отново и продължаваше да изглежда ненаситна. Вкопчваше се някак си трескаво в него, нещо, което напоследък забелязваше у много жени. Но това си беше техен проблем, не негов. Той въздъхна и остави спомена да потъне обратно.

Питърсън изтърси сакото си и изтупа от него стръкчетата трева. Момичето мълчеше и все още се мъчеше с фльонгата на роклята си — навярно се опитваше да й придаде същия вид, както бе излязла от къщи. Той тръгна пред нея, без да има каквото и да е желание да я докосва. Когато Лора плъзна дланта си в неговата, Питърсън реши, че любезността изисква да я остави там — в края на краищата, пак щеше да му се наложи да идва в Кеймбридж. Той разсеяно се почеса по врата, където го беше ухапало някакво насекомо, докато се бяха боричкали из тревата. Утрешният ден отново щеше да е дълъг. Той разкърши рамене. Студена болка се беше загнездила в мускулите в основата на врата му. Чакай да видим, утре имаше заседание на подкомисията и четене на някакъв доклад за Войната на свещената крава, която отново се развихряше в Индия… Той сепнато осъзна, че в последно време му бе станало навик да живее малко напред в бъдещето. В дома на Ренфрю го бяха разсейвали мисли за вечеря и вино. В ресторанта беше съзерцавал косата на Лора и си бе мислил как ли би изглеждала, разпиляна върху чисто бяла възглавница. После, веднага след акта, умът му се беше отнесъл към следващия ден и предстоящите му задължения. За Бога, бе като магаре, привличано от морков.

Леко се изненада, когато излязоха от усойната гора на лунната светлина и си спомни, че все още е в Кеймбридж.

23.

Грегъри Маркъм се изненада, когато Иън Питърсън се появи в лабораторията, решително крачейки по пътеките между електронната апаратура. След обичайните поздрави, Грег каза:

— Мислех си, че напоследък нямате много време за такива второстепенни опити.

Питърсън се огледа из залата.

— Минавах наблизо. Преди няколко дни се срещнах с Ренфрю и оттогава съм все зает. Исках да поговоря с теб и да видя онази Уикъм.

— А, за това ли? Не виждам необходимост да ходя до Щатите точно в момента. Има…

Лицето на Питърсън придоби сурово изражение.

— Подготвих нещата в ННФ и Брукхейвън за теб. От своя страна направих всичко, което е по силите ми. Мислех си, че няма да възразиш да премахнеш пречките за работата на Ренфрю тук.

— Ами, не, разбира се, но…

— Добре. Ще те очаквам за утрешния полет, както е запланувано.

— Имам много интересна теоретична работа тук, онези неща, които донесе Кати…

— Вземи ги със себе си.

Маркъм въздъхна. Питърсън не беше от лесните администратори, толкова типични за САЩ, открити за предложения, дори след като вече е било взето решение.

— Е, това ще забави нещата, но…

— Къде е Уикъм?

— А, нататък някъде. Тя пристигна вчера и Джон още й показва лабораторията.

Към тях се приближи стройна, доста кльощава жена.

— Точно свършихме обиколката — каза на Маркъм тя. — Доста впечатляващо. Не се познаваме с вас, струва ми се — продължи тя, като насочи големите си, кафяви очи към Питърсън.

— Не, но аз зная коя сте. Иън Питърсън.

— Значи вие сте онзи, който ме домъкна тук.

— Повече или по-малко. Нужна сте тук.

— От мен се нуждаят и в Пасадена — мрачно отвърна тя. — Трябва да сте запалили пожар под някой от големите задници горе.

— Исках да чуя нещо за тези тахиони от подвселените и така нататък.

— Леле, сигурно сте свикнали да получавате всичко, което искате, страшно бързо.

— Понякога — леко измърмори Питърсън.

— Е, Грег и Джон тук ми съобщиха всички подробности и ми се струва, че онзи шум може да е, хм, от космически произход. Може да е от микровселените или от далечни Сийфъртови галактики в собствената ни вселена. Трудно е да се каже. Ядрата на квазарите могат да предизвикат подобен шум, това е сигурно. Данните, получени в Калифорнийския технически институт и в „Кит Пийк“, изглежда предполагат, че във вселената ни има голямо количество тъмна материя. Достатъчно, за да означава, че може би има микровселени.

— Достатъчно, за да затвори нашата геометрия ли? — вметна Грег. — Искам да кажа, над критичната плътност?

— Възможно е — отвърна тя. После добави за Питърсън: — Ако плътността на тъмната материя е достатъчно висока, нашата вселена накрая ще се свие сама в себе си. Цикличен космос и така нататък.

— Значи няма начин шумът в експеримента на Ренфрю да се избегне? — попита Питърсън.