Пейзажите на времето

Като момче беше гледал телевизионните програми на „Нешънъл Джиографик“ и бе започнал да мисли за почти всички митични африкански зверове като за далечни приятели, които си играят някъде на края на света. Лъвове, огромни и лениви. Жирафи с неподвижни шии, галопиращи нейде в далечината. Беше изпитвал към тях онази мечтателна детска обич. Сега те почти бяха изчезнали. Там, в Африка той бе получил ценен урок. Скоро най-голямото същество на планетата щеше да е човекът. Без гигантите човечеството щеше да остане само с плъховете и хлебарките. Сигурно още по-лошо — само със себе си. Този неясен въпрос не беше занимавал футуролозите. Те кудкудякаха за планините от масло на някои места и за глада на други и подкрепяха собствените си рецепти. Обичаха теориите си повече от света. Форестър, който дрънкаше с цифровите си фантазии като с нанизи мъниста. Хайлбрунер, който искаше да натика цялото човечество в затвор, за да има храна за всички. Тинберген, който смяташе, че една добра криза ще оправи нещата. Косолапов, чийто марксистки оптимизъм го караше търпеливо да чака секирата на историята да отсече капитализма, като че ли бедността бе нещо като хрема, а не сериозна болест на цивилизацията. Неговите противници, последователите на Кан, със самонадеяната си увереност, че няколко войни и малко глад няма да попречат за увеличаването на доходите. Ученикът на Шумахер, с неговата плаха вяра, че въглеводородните картели ще решат жилищния проблем. И накрая Ремулото, третият индустриален революционист, който виждаше спасението в звездните ни сателити.

Питърсън си спомни с усмивка, че през 1937 г. Министерството на вътрешните работи на САЩ беше разработило задълбочена прогноза, в която не се споменаваше нищо за атомната енергия, компютрите, радара, антибиотиците и Втората световна война. И все пак сега всички те продължаваха с ограниченото си праволинейно екстраполиране, което, въпреки планината от компютри за доизчистване на цифрите, просто бе нов начин да си глупав по скъпо струващ начин. И изобилстваха от рецепти. Предписваме по-приятелски чувства, виждате ли, и ще се справяме по-добре. За да оцелее сега, Човекът трябва да е по-търпелив, да предпочита перспективните, рационални решения на глобалните проблеми и да изостави отвратителните си стари ирационални търсения за ограничени местни закърпвания. Всички те искаха някакъв блян за бъдещето, излязъл сякаш от трудовете на Лок, природен закон, който да реши едновременно човешките права и задължения. Неписан, но логичен закон. Митологията на стоическото търпение би свършила работа, би ни измъкнала от мизерията. Но кой можеше да предложи такава? Мирянската вяра в техниката се беше насочила към астрологията и дори още по-лошо. Наследниците на Джеферсън гълтаха колкото могат повече свободи и оставяха за потомството изхвърлените отпадъци. Au revoir, Etats-Unis! Провери замъгленото си зрение на вратата. Питърсън погледна към един предмет на стената, който с едновековната си давност беше не на място:

Природата изкуство е, на тебе непознато,

възможности, посоки, които не разбираш,
раздор или хармония — не можеш да откриеш,
пристрастно зло, добро универсално,
но гордостта и заблуденият ти разум все пак съзнават
истината ясна: каквато и да е, такава трябва и да бъде.

Той се засмя, когато телефонът иззвъня.

— Ало, Иън? — Гласът на Кийфър беше тънък и висок.

— Радвам се да ви чуя — с изкуствено добродушие каза той.

— Не мисля, че след минута ще сте толкова радостен.

— О? — Кийфър не беше реагирал по очаквания шеговит начин, по които обикновено започваше важните разговори.

— Открихме основния процес в цъфтежа на диатомея.

— Добре, значи можете да се справите с него.

— Накрая, да. Проблемът е, че е стигнал прекалено далеч. Процесът навлиза във фаза, в която може да вземе обвивката на планктона и да превърне този материал в истински базирани на пестициди молекули.

Питърсън седеше неподвижно, дълбоко замислен.

— Като религиозно движение — рече той, просто за да каже нещо.

— Ъ?

— Превръща езичниците в апостоли.

— Ами… да. Въпросът е, че именно това го кара да се разпространява толкова бързо. Никога не съм виждал такова нещо. Хората в лабораторията са разтревожени.

— Не могат ли да открият… противоотрова?

— След време, навярно. Но ние нямаме много време. Това е показателен процес.

— С колко време разполагаме?

— Месеци. Остават месеци, докато се разпространи и в другите океани.

— Господи.

— Да. Вижте, не знам колко влияние имате там, но бих искал тези резултати незабавно да бъдат представени на върха.

— Ще направя това, естествено.

— Добре. Току-що получих по електронната поща специализиран доклад. Да ви го прехвърля ли?

— Да. Ето, приемам.

— Добре. Пращам го.