Пейзажите на времето

Връзката откри сър Мартин. В облачните формации имаше много малко изпарения от океанската повърхност. Но да предположим, че примесите в цъфтежа могат да превръщат клетъчните обвивки на живите микроорганизми в самите себе си. Тогава дори незначителното количество от това вещество би могло с времето да се разпространи чрез облаците. Транспортирането по въздуха беше бързо. Определено бе много по-бързо, отколкото чрез биологичен контакт на работната повърхност между цъфтежа и живото море.

Питърсън си проби път в сумрака, който доминираше в ресторанта. Или поне се наричаше ресторант — единственото, което можеше да види, бяха хора, седящи по пода. До ноздрите му достигна мирис на тамян и му се прииска да кихне.

— Иън, насам!

Гласът на Лора идваше някъде отдясно. Той тръгна опипом натам, докато не я забеляза, седнала върху възглавници и отпиваща някаква млечна течност със сламка. В помещението се разнасяше ориенталска музика. Още когато тръгваше, знаеше, че е грешка да се среща с момиче, с което е спал, просто защото преживявало някаква криза. Новините от Калифорния и вълнението, което бяха предизвикали в Съвета, го задържаха на бюрото му през цялата нощ. Специалистите бяха изпаднали в истерия. Някои от хората на върха отхвърляха този факт и твърдяха, че специалистите и преди са вдигали паника, а после се е оказвало, че са грешали. Този път Питърсън не бе толкова сигурен, че тази удобна логика е правилна.

— Здравей. Всъщност, бих предпочел да се срещнем в моя клуб. Искам да кажа, че и тук става, но…

— О, не, Иън, исках да те видя на място, което познавам. Не в някой претъпкан мъжки клуб.

— Там всъщност е много приятно, изобщо не е претъпкано. Може да се поразходим, да хапнем нещо леко…

— Исках да ти покажа къде работя.

— Ти работиш тук? — недоверчиво се огледа той.

— Днес е свободният ми ден, разбира се. Но това е работа, борба за независимост!

— А-ха. Независимост.

— Да, нали точно това ми каза да направя. Спомняш ли си? Изнесох се от апартамента на родителите си. Напуснах „Боус & Боус“ и се преместих в Лондон. И си намерих работа. Следващата седмица ще започна курс по актьорско майсторство.

— О. Това е много добре.

От мрака до тях се материализира келнер.

— Бихте ли желали да поръчате, сър?

— А, да. Уиски. И някаква храна, предполагам.

— Имат страхотни ястия с къри.

— Тогава говеждо.

— Съжалявам, сър, нямаме месни блюда.

— Нямате никакво месо?

— Това е вегетариански ресторант, Иън. Наистина е вкусно. Всичко е прясно, носят продуктите всеки ден. Опитай.

— О, за Бога. Тогава биряни. Яйца.

— Иън, искам да ти разкажа всичко за моето… моето бягство от родителите ми и за моите планове. И искам твоя съвет за театъра, сигурна съм, че познаваш много, много хора, които знаят как стават нещата.

— Всъщност, не. Аз съм в правителството, нали знаеш.

— О, но трябва да ги познаваш, сигурна съм, че е така. Ако само помислиш мъничко, сигурна съм… — и докато дрънкаше, Питърсън разбра, че наистина е допуснал грешка. Беше чувствал, че има нужда от почивка след напрежението в центъра на Съвета и обаждането на Лора бе дошло точно в подходящия момент, за да го съблазни. Беше позволил на момента да се наложи над здравия му разум. Сега трябваше да яде някаква ужасна храна в ресторант, държан на тъмно, защото не искаха да се вижда мръсотията и да се пазари с тази продавачка. Питърсън сбърчи лице, сигурен, че тя няма да забележи на това осветление. Е, поне щеше да се нахрани, да се зареди с гориво за работата, която сигурно му предстоеше. А и му трябваше почивка от сър Мартин.

— Наблизо ли живееш?

— Да, на „Банбери роуд“. Страхувам се, че жилището ми е едва ли не килер.

— Сигурен съм, че това няма да ми попречи — усмихна се в мрака той.

31.

Маркъм разпръсна работните си книжа върху тясната малка подвижна масичка, която му предлагаше самолетът. Беше притиснат до прозореца и му предстояха отегчителни часове над Атлантика. Уравненията на Кати Уикъм се носеха пред него, флексорни индекси го подканяха да ги върти по един или друг начин, гъсто изписани символи обещаващо се притискаха един в друг.