Пейзажите на времето

Вълните все още стояха, неми и объркани. Но не оставаше роля за кораба, за класическия наблюдател. Старата идея в конвенционалната квантова механика беше да се позволи на останалата част от вселената да бъде наблюдател, тя да накара вълните да спрат. В тези нови флексорни термини обаче, нямаше път за отстъпление, нямаше начин да се остави вселената като цяло да бъде стабилна точка, от която да се измерват всички неща. Не, вселената бе здраво взаимосвързана. Тахионовото поле съединяваше всеки фрагмент материя с всички останали. Прикачването на още частици в системата само влошаваше нещата. Старите квантови теоретици, от Хайзенберг и Бор насетне, донякъде бяха изпаднали в метафизика по този въпрос, спомни си Маркъм. Вълновата функция прекъсваше и това беше неотменим факт. Вероятността за получаване на някакво решение бе пропорционална на амплитудата на това решение в цялата вълна, така че накрая получаваш само статистическа преценка на онова, което би се получило при експеримент. Но при тахионите онзи метафизичен нюанс не вървеше. Термините на Уикъм…

Внезапно движение привлече вниманието му. Някакъв пътник от съседната редица се беше вкопчил в стюарда с изцъклени очи. Лицето му се бе сгърчило от болка. Разтеглена уста, побелели устни, кафяви зъби. По бузите му избиваха розови петна. Маркъм извади запушалките от ушите си. Сепна го немощен писък. Стюардът положи мъжа по средата на пътеката между редиците и натисна надолу отчаяно дращещите му ръце.

— Не мога… не мога… да дишам!

Стюардът измърмори нещо успокоително. Мъжът силно се тресеше, очите му се бяха обелили. Двама стюарди го пренесоха покрай Маркъм. Той усети остър мирис откъм болния мъж и сбърчи нос, като побутна очилата си нагоре. Мъжът се задъхваше на студената светлина. Маркъм върна запушалките в ушите си.

Отново се отпусна в тишината на забравата, долавящ единствено успокоителното бръмчене на двигателите. Без издигането и заглъхването на звуците, светът беше някак си задушен и порест, сякаш класическият ефир на Максуел бе действителност. Маркъм се отпусна за миг и се замисли колко обичаше това състояние. Съсредоточаването върху някой сложен въпрос можеше да извиси човек в изолирана, фина перспектива. Много неща можеха да се видят само от разстояние. Още от детството си той бе търсил това усещане за освобождаване, за отдалеченост от компрометирания хаос на света. Беше използвал чувството си за хумор, за да се дистанцира от хората, да, да ги държи на безопасно разстояние от центъра, в който живееше. Дори Джан, понякога. Човек трябваше да си създава ясен език за света, за да преодолее сблъсъците на живота, да замени ежедневната житейска болка, жестокостта и мрачната пустота с… не, не с увереност, а с незнание, с което да живее. Дълбоко незнание, но все пак познаващо собствените си граници. Границите бяха жизненоважни. Галилеевите блокове, плъзгащи се по мраморните италиански фоайета, чиято гладка страна се подчиняваше на твърдата ръка на инерцията — те всъщност бяха карикатури на света. Аристотел до болка бе разбирал ужасния факт, че господства триенето и че всички неща в крайна сметка спират. Това беше светът на човека. Единствено детинската игра на безкрайни равнини и гладки тела, на ненабръчкана реалност, носеха в себе си измислицата за утешителния ред, за безкрайните траектории и хармоничния живот. Човек непременно трябваше да се изплъзне от този карикатурен свят, като прикрие бягството си по почтителен, дедуктивен начин. Но когато книжата се явяваха, преоблечени като резюмета и германски превзетости, това не означаваше, че не си бил на онова друго място, мястото, за което почти не говориш.

Той прекъсна мислите си в обгърналата го тишина и после продължи.

Разсеяно се зачуди дали е прав в първото си предположение: тези нови уравнения на Уикъм не даваха никаква възможност за избягване на парадокса, защото в експеримента беше въвлечена цялата вселена. Следствието от установяването на спрялата вълна бе да се пратят тахиони напред, а после назад във времето, да, но също и да бъдат пръснати със свръхсветлинна скорост из цялата вселена. След миг всеки фрагмент материя във вселената щеше да разбере за парадокса. Цялата структура на пространство-времето мигновено щеше да се вплете в едно. Това беше новият елемент по отношение на тахионите. До откриването им физиците бяха смятали, че смущенията в пространствено-времевата метрика трябва да се разпространяват навън със светлинна скорост.

Маркъм осъзна, че се е изгърбил напред и драска математическите изрази на тези идеи. Малки, горещи ножчета пронизваха гърба му. Ръката, с която пишеше, протестираше с лека болка. Той се облегна и отпусна назад седалката. През прозореца видя долу сивата повърхност на морето, изтегнала се като гигантска черна дъска за странните Божии уравнения. Някакъв товарен кораб разораваше бразда, която се къдреше от теченията и хвърляше сребристи отблясъци под слънчевите лъчи. Спускаха се към „Дълес Интернешънъл“ по умерено дълга парабола.