Пейзажите на времето

— „Юнайтид Еърлайнс“, полет 347 от Лондон за Вашингтон, попаднал в буря при приближаването си до летище „Дълес“ и катастрофирал в късния следобед. Съобщенията на пилота са били заглушени. Изглежда в момента преди катастрофата и пилотът, и вторият пилот са били ударени. Свидетели твърдят, че самолетът като че ли експлодирал, когато се сблъскал с дърветата. Не е оцелял никой. Тази последна от поредицата самолетни злополуки…

Господи! Дланите му се бяха изпотили. Той натисна звънеца за сестрата. Тя не дойде веднага. Питърсън натисна постоянно бутона и извика:

— Сестра!

Момичето припряно влезе, като остави вратата отворена.

— Какво има сега? Хей, дори не сте докоснали бульона си.

— По дяволите бульона. Кой ден е днес? Сряда ли е?

— Да. Но вие…

— Искам телефон. Защо тук няма телефон?

— Извадиха го, за да не ви безпокои.

— Е, донесете го обратно.

— Не зная дали трябва да направя това…

— Какво става тук? — влетя в стаята първата сестра.

— Сестра, господин Питърсън иска да му бъде донесен телефон.

— А, не, нямаме нужда от това. Не искаме да ви безпокоят, нали?

— В момента съм обезпокоен — извика той. — Донесете ми телефон!

— Вижте, господин Питърсън, не можем да…

— Слушай, ти, путко тъпа — ясно и напрегнато каза той. — Искам телефон веднага или ще накарам да те уволнят.

Последва шокирано мълчание и двете жени излязоха заднешком от стаята, като предпазливо го поглеждаха. Той се отпусна назад, разтреперан от гняв. През вратата, която бяха оставили отворена, можеше да чуе стенания.

След малко дисциплинирано донесоха и включиха телефона. Питърсън пийна вода и се помъчи да сподави гаденето. После набра номера на секретарката си.

33.

25 септември 1963 г.

Гордън вървеше по коридора на връщане от лабораторията, когато дочу забележката. Двама професори тихо разговаряха.

— … и както е казал Поли, това дори не е вярно! — завършваше единият, когато Гордън приближи към тях. Те го видяха и веднага млъкнаха. Гордън знаеше историята. Поли беше изтъкнат, много критичен физик от първата половина на века. Във връзка с някаква научна статия той бе отбелязал: „Тази работа е толкова лоша, че дори не е вярна“. Което означаваше, че започва и завършва по средата, много зле е формулирана и не може да бъде проверена. Гордън мигновено разбра, че разговаряха за него. Материалът в „Лайф“ беше свършил работата си. Когато стигна до края на коридора, зад него се разнесе приглушен разговор и после заключителен взрив от смях.

Пени донесе вкъщи един брой на „Нешънъл Енкуайърър“ и му го остави да го види, когато се прибере късно вечерта. На първата страница имаше заглавие „ЯДРЕНО СЪОБЩЕНИЕ ОТ ДАЛЕЧНИЯ КОСМОС“, а под него — „Известни учени се свързват с друг свят“. Имаше две снимки на Сол и Гордън, очевидно направени от фотографа на „Лайф“. Гордън го хвърли в кошчето, без да го прочете.

В началото на учебната година във физическия факултет имаше парти по случай откриването на новата сграда на Института по геофизика. Персоналът стерилизира басейнчето на един фонтан на моравата отвън. Хю Браднър и Харълд Юри го напълниха с мощна смес от водка и плодови сокове. Гордън беше изхвърлил поканата си, заедно с обичайните университетски обяви. Пени я откри и настоя да отидат. Той искаше да си почине, но мърморенето й го накара да навлече най-лекото си сако и за пръв път не си сложи вратовръзка. В Калифорния такива подробности не били от значение. Пени носеше небрежна жълтеникава сламена шапка. „За изисканост“ — каза тя. Зад нея можеше да крие част от лицето си. Тази нотка на допълнителна тайнственост отново запали в него интереса към нея. Той осъзна, че през тези последни няколко седмици постоянно е бил в движение, зает с подготовка на лекциите и е прекарвал повечето си време с апаратурата за ядрен магнитен резонанс. Това го шокира. Жарта от началото на съвместния им живот беше започнала да се поохлажда. Търканията помежду им бяха изтрили козметичните илюзии.

Той разговаря с няколко членове на катедрата по физика, но му доскуча. Пени откри някакви литератори, но Гордън не можеше да си намери място и се луташе от една група учени на друга. Хората от катедрата по английски език вече изглеждаха пияни и цитираха модерни поети и стари филми. Там имаше весели, лекомислени момчета, които никога не бе виждал, гойски принцове, руси и непоносимо самоуверени, от онези, чиито хладилници са пълни с кисело мляко и шампанско. В тълпата видя един гост от Бъркли, висок и добре облечен, лауреат на Нобелова награда отпреди няколко години. Гордън го познаваше. Вклини се сред полумесеца от хора около учения и когато погледът на госта се спря върху него, той кимна. Погледът го отмина. Без кимване, без нищо. Гордън постоя с пластмасова чаша в ръка, с изцъклена усмивка на лице. Погледът отново се спря върху него. Никакво спиране, никакъв знак, че го е познал. Гордън отстъпи от бъбрещия полумесец с почервеняло лице. „Може би не ме е познал — помисли си той, докато се отдалечаваше. Наля си още водка. — От друга страна, може и да е.“