Пейзажите на времето

Освен това обаче, стоеше въпросът за самите съобщения. Те бяха прекъснали през 1963 г., преди Цинс да успее да получи достатъчно стабилни потвърждения. Някои физици ги смятаха за истински. Други, винаги предпазливи към такива спорадично проявяващи се явления, мислеха, че трябва да са някаква случайна грешка. Ситуацията много напомняше засичането на гравитационните вълни през 1969 г. от Джо Уебър. По-късните експерименти от други учени не бяха довели до откриването на вълни. Значеше ли това, че Уебър греши или че вълните идват на случайни приливи? Можеха да изминат десетилетия, преди новият прилив окончателно да реши въпроса. Гордън беше разговарял с Уебър и му се стори, че жилавият, среброкос експериментатор приема цялата история като някаква неизбежна комедия. В науката обикновено не можеш да промениш мнението на опонентите си, бе казал той, трябва просто да ги надживееш. За Уебър имаше надежда, но Гордън чувстваше, че собственият му случай ще остане завинаги недоказуем.

Новата теория на Танинджър определено посочваше пътя. Танинджър беше включил тахионите в общата теория на относителността по изключително оригинален начин. Старият въпрос на квантовата механика за това кой е наблюдателят най-после бе решен. Тахионите бяха нов вид вълнов феномен и предизвикваните от тях парадокси и причинно-следствените вълни, колебаещи се между минало и бъдеще, представляваха нов дял от физиката. Същността на парадокса беше вероятността от взаимоизключващи се резултати и картината на причинно-следствената верига на Танинджър приличаше на онази на квантовомеханичните вълни. Разликата се състоеше в интерпретацията на експеримента. В картината на Танинджър един вид вълнова функция, напомняща на старата квантова функция, даваше различни резултати от веригата на парадокса. Но новата вълнова функция не описваше вероятности — тя говореше за различни вселени. Когато се оформеше верига, вселената се разцепваше на две нови вселени. Ако веригата бе от простия тип, характеризиран от шегата с убийството на дядото, в резултат се получаваше една вселена, в която дядото живееше, а внукът изчезваше. Внукът се появяваше отново във втора вселена, след като беше пътувал назад във времето и бе минал през години, завинаги променени от постъпката му. Никой в двете вселени не смяташе, че светът е парадоксален.

Всичко това произтичаше от използването на тахионите за предизвикване на времева верига от типа на неподвижната вълна. Без тахионите нямаше разцепване на различни вселени. Така бъдещият свят, който беше пратил на Гордън съобщенията, бе изчезнал, недостижим. Бяха се разделили някъде през есента на 1963 г., Гордън беше сигурен. Някакво събитие бе направило експеримента на Ренфрю невъзможен или излишен. Това можеше да е пресконференцията на Рамси и Хъсинджър, оставянето на съобщението в депозитния сейф или историята с Кенеди. Едно от тях, да. Но кое?

Той се движеше сред тълпата, поздравяваше приятели, оставяше мислите си да се носят. Спомни си, че едно човешко същество, което яде и се движи едновременно, произвежда 200 вата телесна топлина. Това помещение задържаше по-голямата част от нея и покриваше челото му с капчици пот. Адамовата му ябълка опъваше възела на вратовръзката му.

— Гордън! — повика го един звънлив глас над бръмченето на разговорите. Той се обърна. Марша си пробиваше път през тълпата към него. Гордън се наведе и я целуна. Тя с увлечение обясняваше за някаква случка през нощта, като се обръщаше, за да поздравява познатите си. Разказа му за навалицата, прииждаща в града след пристигането на автобуса й от Ла Гуардия, като вдигаше вежди, за да подчертае някоя дума и описваше катастрофите с резки движения на ръцете си. Перспективата за няколко дни свобода от децата я изпълваше с маниакална радост, която се предаде и на Гордън. Той разбра, че с напредването на този разгорещен, блестящ прием е станал мрачен, а Марша само за миг беше подобрила настроението му. Това нейно качество, да придава жизненост на всичко, Гордън си спомняше най-добре, когато беше далеч от нея.

— О, Господи, там е онзи Лейкин — каза тя и обели очи в пародия на паника. — Хайде да се дръпнем в обратната посока, не искам да започвам с него. Съпружеска лоялност.

Тя го дръпна към салатата от скариди, която той бе подминал, навярно инстинктивно следвайки генетично заложената в него диетична аксиома. Марша подбра по пътя неколцина от приятелите им — за да си построяла защитна бариера срещу Лейкин, каза тя. Всичко това ставаше с комично преиграване, което караше мрачните лица да се подсмихват. Намери ги някакъв келнер и им поднесе чаши с шампанско.

— Хм-м, обзалагам се, че това не е като другото в купата — рече Марша, като отпи и одобрително сви устни. Келнерът се поколеба, после се съгласи.