Пейзажите на времето

— Трябва да тръгвам за Ню Йорк по обяд. Ще се видим следващия път, когато дойда на крайбрежието.

— Чудесно.

Сол несъзнателно присви устни, сякаш обмисляше как да започне следващото изречение.

— Нали знаеш, онези части от старите съобщения, които запази за себе си…

Гордън му отвърна с безизразно лице:

— Само имена, това е всичко. За пред публиката казвам, че са били заглушени от шума. Което отчасти е вярно.

— Да. — Сол се загледа в лицето му. — Виж, след цялото това време ми се струва… виж, това ще хвърли наистина интересна допълнителна светлина върху целия въпрос.

— Не. Стига, Сол, вече сме обсъждали тези неща.

— Изминали са години. Не мога да разбера…

— Не съм сигурен, че имената са правилни. Една буква тук, друга там — ето че имаш грешни имена и хора.

— Но виж…

— Забрави го. Никога няма да публикувам частите, в които не съм сигурен. — Гордън се усмихна, за да смекчи думите си. Имаше и други причини, но не искаше да навлиза в тях.

Сол добродушно сви рамене и докосна новоотгледаните си мустаци.

— Добре, добре. Просто си помислих, че бих могъл да опитам да те хвана в добро настроение. Как вървят експериментите?

— Все още си играем с чувствителността. Знаеш как е.

— Получавате ли някакви сигнали?

— Не мога да кажа. Шумът е невероятен.

Сол се намръщи.

— Там би трябвало да има нещо.

— О, има.

— Не, искам да кажа, освен онова, което получи през ’67 г. Мога да се обзаложа, че си беше чисто съобщение. Но не на код или език, който ни е известен.

— Вселената е доста голяма.

— Смяташ ли, че са били отдалече?

— Виж, имам само предположения. Но сигналът беше силен и точно насочен. Бяхме в състояние да докажем, че фактът, че продължи три дни и после прекъсна, се дължи на това, че Земята е пресякла някакъв тахионов лъч. Бих казал, че ние просто сме попаднали на пътя на нечия чужда комуникационна мрежа.

— Хм-м. — Сол се замисли над думите му. — Нали знаеш, само да можехме да сме сигурни, че онези съобщения, които не успяхме да разшифроваме, не са от земен предавател от далечното бъдеще…

Гордън се ухили. Сол вече беше едно от най-големите имена в науката, поне от гледна точка на масовата публика. Научно-популярните му публикации бяха в списъка на бестселърите, телевизионните му поредици се излъчваха в най-гледаното време.

— Искаш да кажеш, че бихме получили доказателство за съществуването на извънземна цивилизация — довърши вместо него Гордън.

— Естествено. Струва си да опитаме, нали?

— Може би.

Големите бронзови врати в края на фоайето се отвориха. Тълпата се затътри към залата, където щеше да е приемът. Гордън бе забелязал, че групите хора обикновено се движат сякаш в процес на бавна дифузия и тази тълпа не правеше изключение. Познаваше мнозина от гостите: Чет Манахън, специалист по методиката на твърдото агрегатно състояние, който винаги носеше жилетка с подходяща вратовръзка, знаеше пет езика и само пет минути след началото на запознанството се уверяваше, че и ти си го разбрал; Луиза Шварц, която противно на името си имаше блестящо бяла кожа и ум, каталогизиращ всичко в астрофизиката, включително повечето от нецензурните клюки; Джордж Маклин, червенолик и шумен, с мускулести рамене, който провеждаше експерименти, изследващи детайлите на инерцията в течен хелий; Дъглас Кар, цар на тълпите от студенти, който публикуваше по две статии месечно върху структурата на отделните твърди тела, което му даваше възможност да води лекции в слънчеви летни училища из Средиземноморието; Брайън Нантс, с неговата невероятна взривоопасна енергия, която в статиите му се превръщаше в изкусни, лаконични уравнения, лишени от коментари или спорове със съвременниците му, придружени от категорично презрително резюме; и още много други. Някои беше срещал случайно по конференции, с други бе водил разгорещени спорове на заседанията на АФД11. Повечето от останалите бяха просто мъгляви лица, които свързваше само с инициалите им под интересни статии. Беше ги срещал на сандвичи и бира преди да изнесе някой семинар или ги бе виждал да получават любезни аплодисменти след като са измърморили в микрофона предизвикателния си доклад на някое събрание. Сол се загуби сред тази тълпа по средата на разказа за плана си за търсене на извънземни с помощта на сигналите в тахионовия спектър. Гордън можел да направи тези наблюдения, нали, а Сол да се заеме с данните и да види какво означават.

Гордън се откопчи, като остави една скоростно разговаряща група специалисти по частиците да се вклини между него и Сол. Шведската маса беше пред него. Както бе типично за тях, учените не си губеха времето да се колебаят пред масата на самообслужване. Гордън си сложи говеждо върху хляб и се отдръпна с приличен сандвич. Когато го захапа, вкусът на хрян прочисти синусите му и напълни очите му със сълзи. Пуншът беше превъзходна смесица от шампанско и горчив портокалов сок.