Пейзажите на времето

Попипа челото си. Пот. Треска. До него долетя странно, далечно мърморене. Гласове? Той отиде да погледне, изненадан от слабостта си, от спотайващата се болка в глезените и бедрата. Би трябвало да прави повече упражнения, автоматично си помисли той и после се засмя. Шумове от боричкане. Дали го бяха чули? Ренфрю погледна в коридора, но там нямаше никой. Само воят на вятъра. Както и скърцането на собствените му обувки по голия бетон.

Той се върна и погледна осцилоскопа. Гърлото му гореше. Опита се да мисли спокойно и ясно за онова, което преди толкова време беше казал Маркъм. Микровселените не бяха като черните дупки, не в смисъла, че цялата материя в тях е сгъстена до безкрайна плътност. Вместо това средната им плътност имаше приемлива стойност, макар и по-висока от нашата. Бяха се образували в началните моменти от съществуването на вселената и бяха завинаги изолирани, живеейки своите микроживоти в нагънатата си геометрия. Новите уравнения на полето на Уикъм показаха, че те са там, между куповете от галактики. „Не можем ний да видим x и t — помисли си той, — откъснати от мен и теб.“ Сега пък го избиваше на поезия, достойна за новия брой на „Таймс“. За най-новия брой.

Изведнъж Ренфрю почувства замайване и седна. Материята се поглъщаше в мрежата на пространство-времето, на диференциалната геометрия. G по n. Тахионът можеше да излиза извън куповете като свободен феникс, чийто полет е определен от завъртулките и ченгелите на Маркъм и Уикъм. Ренфрю потръпна от плъзналия по тялото му хлад.

Нова група избухвания. Той ги записа в тефтерчето си. Дращещата писалка прекъсна изречението.

МИСЛ ПОДСИЛВА РЕЗОНАНСНАТА СТРУКТУРА ЧРЕЗ НАСТРОЙВАНЕ КЪМ СТРАНИЧЕН НОСИТЕЛ

и после вълните отново се загубваха в морето от шум.

Всичко това означаваше нещо за някого, но за кого? Къде? Кога? И пак:

АМСК УЕДЛРУФ КСМДОПРДХТУ АС УТЕУ УЕХРТУ

Грешен език? Код от другата страна на галактиката, от другата страна на вселената? Тази апаратура осъществяваше моментална връзка с всякъде, с всякога. Разговор със звездите. Разговор със сгъстени същества в точица от пространството. Телеграмата от Андромеда щеше да пристигне за по-малко време, отколкото от Лондон. Тахионите минаваха през лабораторията, през Ренфрю, носеха съобщение. Можеха да успеят, само да имаха време…

Той поклати глава. Цялата форма и структура беше разядена от застъпващите се многобройни гласове, от хора на шумове. Всички приказваха едновременно и никой не можеше да чуе другия.

Вакуумните помпи кашляха. Тахиони с големина 10^–13 см пронизваха цели вселени, минаваха през 10²⁸ см охлаждаща се материя за по-малко време, отколкото бе необходимо на окото му, за да абсорбира някой фотон от бледата лабораторна светлина. Всички разстояния и времена се увиваха едно в друго, ексцентричности всмукваха материята на творението. Вълнуваха се събитийни хоризонти и светове се намотаваха в светове. В тази стая се разнасяха гласове, гласове, които крещяха…

Ренфрю се изправи и внезапно му се наложи да се вкопчи в осцилоскопа, за да не падне. Господи, треската. Тя го стискаше в ноктите си, прокарваше огнените си призрачни пръсти през мозъка му.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ ОТ 2349. Вече всякаква надежда да се свърже с миналото беше напразна, осъзна той, премигвайки с очи. Стаята се залюля, после се изправи. Сега, когато Маркъм го нямаше, а Уикъм отсъстваше от дни, вече нямаше никаква надежда да разберат какво се бе случило. Тежката ръка на причинността щеше да победи. Успокоителният човешки свят от течащо време щеше да продължи, като Сфинкс, който не издава нито една от тайните си. Безкрайни върволици от дядовци щяха да изживеят живота си в безопасност от Ренфрю.

ОПИТ ЗА КОНТАКТ — отново трепна осцилоскопът.

Но ако не знае къде и кога са те, нямаше никаква надежда да отговори.

Здравейте, 2349-а. Здравейте там. Тук е 1998-а, и x и t, които си спомняте. Здравейте. ОПИТ ЗА КОНТАКТ.

Ренфрю се усмихна с мрачна ирония. Разнасяше се шепот и влагаше в индия сладки думи за утрешния ден. Там имаше някой. Някой носеше надежда.

В стаята беше студено. Ренфрю седеше сгушен сред уредите си, потеше се, гледаше взривовете от вълни. Бе като островитянин от Южното море, който наблюдава самолетите да чертаят величествените си линии по небето, неспособен да им извика. „Аз съм тук. Здравейте, 2349-а. Здравейте.“

Опитваше една модификация на сигналния корелатор, когато лампите изгаснаха. В лабораторията нахлу пълен мрак. Далечният агрегат тракаше и пухтеше в тишината.

Трябваше му доста време, за да намери опипом пътя навън, на светло. Беше мрачно, сиво пладне, но той не забеляза — бе му достатъчно да е навън.

Не можеше да чуе никакъв звук откъм Кеймбридж. Вятърът донасяше кисел дъх. Никакви птици. Никакви самолети.