Пейзажите на времето

Когато се върна, госпожа Бърнстейн изглеждаше унила. Походката й беше по-тромава, отколкото си я спомняше Гордън, вечно черната й рокля се бе насъбрала, когато с леко поклащане пресече стаята. Погледът й беше разсеян. Вечерята започна и продължи с разговор, който съдържаше само по-маловажни новини. Братовчедът Ърв започнал търговия някъде в Масачузетс. Чичо Хърб както обикновено печелел добри пари, а сестрата на Гордън — тук майка му направи пауза, сякаш внезапно си бе спомнила, че не трябва да повдига този въпрос — все още се мотаела с някакви смахнати в Гринидж Вилидж. Гордън се усмихна — сестра му, две години по-голяма от него и много по-смела, се грижеше за себе си. Той направи забележка за нейните картини и за това колко време му трябва на човек, за да ги разбере, а майка му се обърна към Пени и попита:

— Предполагам, че вие също се интересувате от изкуство?

— О, да — отвърна Пени. — От европейска литература.

— А какво мислите за новата книга на господин Рот5?

— О — рече Пени, като очевидно се опитваше да спечели време. — Струва ми се, изобщо не успях да я дочета.

— А би трябвало. Тя би ви помогнала много по-добре да разберете Гордън.

— Ъ? — намеси се той. — Какво искаш да кажеш?

— Е, скъпи — с бавен, съчувствен глас заговори госпожа Бърнстейн, — тя може да й даде някаква представа за… е… мисля, че господин Рот е — съгласна ли сте, Пени? — много сериозен писател.

Гордън се усмихна, като се чудеше дали може да си позволи открито да се изсмее. Но преди да успее да отговори каквото и да е, Пени промърмори:

— Като се има предвид, че Фокнър почина през юли, а Хемингуей — миналата година, предполагам, че Рот остава някъде сред стоте най-добри американски романисти, но…

— О, те пишат за миналото, Пени — твърдо я прекъсна госпожа Бърнстейн. — А новата му творба, „По течението“, е пълна с…

В този момент Гордън се отпусна назад и остави мислите си да се носят. Майка му беше подхванала теорията си за възхода и превъзходството на еврейската литература и Пени реагираше точно, както бе предвидил. Теориите на майка му бързо се смесваха в ума й с доказаните факти. В лицето на Пени обаче тя имаше упорит противник, който не би допуснал компромис в името на мира. Той усещаше, че напрежението помежду им нараства. Не можеше да стори нищо, за да попречи. Изобщо не ставаше дума за литературна теория, а за „шикса“ срещу майчина обич. Гордън виждаше как лицето на майка му все повече се напряга. Бръчките в ъгълчетата на очите й, които се дължаха на постоянно примижаване, ставаха по-дълбоки. Можеше да се намеси, но знаеше какво щеше да стане: без да забележи, гласът му постепенно щеше да се усилва, докато внезапно не се превърнеше в хленчене на тинейджър, едва прехвърлил Бар Мицвах. Майка му винаги го предизвикваше да стигне дотам. Е, този път нямаше да се хване в капана.

Гласовете им ставаха по-високи. Пени цитираше книги и автори, а майка му ги разбиваше на пух и прах, уверена, че няколкото лекции във вечерното училище й дават право на сериозно мнение. Гордън довърши храната си, бавно отпиваше от виното, гледаше към тавана и накрая се намеси.

— Мамо, сигурно вече си уморена при тази часова разлика и всичко останало.

Госпожа Бърнстейн млъкна по средата на изречението и озадачено го погледна, сякаш излизаше от транс.

— Просто обсъждаме, скъпи, не е нужно да се тревожиш толкова — усмихна се тя. Пени успя да отвърне с леко изпъване на устата си. Госпожа Бърнстейн пооправи прическата си — пчелен кошер, който не се поддаваше на промяна. Пени се изправи и с тракане вдигна приборите. Потискащото мълчание продължаваше.

— Хайде, мамо. Най-добре да тръгваме.

— Съдовете. — Тя започна да разтребва масата.

— Пени ще се оправи.

— О, добре.

Майка му се изправи, изтупа от блестящата си черна рокля някакви невидими трохички и взе чантата си. После с тежки, все по-забързани стъпки заслиза по външните стълби, като че ли бягаше от недовършена битка. Тръгнаха напряко по малка уличка, която той знаеше. Стъпките им отекваха в мрака. Вълните шепнеха откъм недалечния бряг. Под уличните лампи се носеха и къдреха вълма мъгла.

— Е, тя е различна, нали? — попита госпожа Бърнстейн.

— В какъв смисъл?

— Ами.

— Всъщност, не. — Въпреки това, той знаеше.

— Вие сте… — тя направи жест, сякаш не се доверяваше на думите: преплете средния си пръст около показалеца — така, нали?

— Има ли някакво значение?

— Там, където живеем, има.

— Вече съм голям.

— Можеше да ми кажеш. Да предупредиш майка си.

— По-добре беше първо да се запознаеш с нея.

— Ех ти, учен такъв.

Тя въздъхна. Чантата й се люлееше и описваше големи дъги, докато майка му тромаво вървеше по улицата. Наклонът на лампите удължаваше сянката й. Гордън реши, че вече се е примирила. Но не:

— Не познаваш ли някакви еврейски момичета в Калифорния?

— Хайде сега, мамо.

— Нямам предвид да ходиш на уроци по румба или нещо подобно. — Тя спря и остана неподвижна. — Става дума за целия ти живот.

Той сви рамене.

— За пръв път ми е. Ще се науча.

— На какво ще се научиш? Да бъдеш нещо друго ли?