Пейзажите на времето

— По дяволите, не съм казал това. Просто ще се наложи да почакаме. Сигурен съм, че ще успеем да открием проблема.

Някакъв лаборант извика от платформата горе:

— Господин Питърсън? Търсят ви по телефона, казват, че е спешно.

— А, добре.

Питърсън забързано се изкачи по металните стълби и изчезна. Ренфрю се консултира с няколко лаборанти, лично провери датчиците и известно време ядосано се суети наоколо. Маркъм стоеше и наблюдаваше стрелката на осцилоскопа.

— Имаш ли някаква идея какво може да е? — извика той на Ренфрю.

— Вероятно изтичане на топлина. Или пък пробата не е добре изолирана от сътресения.

— Искаш да кажеш, че й въздействат хората, като се движат из помещението ли?

Ренфрю сви рамене и се върна към работата си. Грег потри с пръст долната си устна и се загледа в жълтия шумов спектър на зеления екран на осцилоскопа. След миг попита:

— Имаш ли корелатор, който да използваш за този апарат?

Ренфрю спря за момент и се замисли.

— Не, тук нямам. Не ни е трябвал.

— Бих искал да видя дали от този шум не можем да извлечем някаква структура.

— Е, предполагам, че ще сме в състояние да го направим. Ще отмъкнем нещо подходящо.

Над главите им се появи Питърсън.

— Съжалявам, налага ми се да отида до секретен телефон. Има проблем.

Ренфрю се извърна, без да каже нищо. Маркъм се заизкачва по стълбите.

— Така или иначе, експериментът ще се забави, струва ми се.

— А, добре. Не искам да се връщам в Лондон, без да съм видял какво ще стане. Но трябва да разговарям с някои хора по секретна телефонна линия. Има една в Кеймбридж. Навярно ще ми отнеме около час.

— Толкова зле ли са нещата?

— Така изглежда. Онзи масов цъфтеж на диатомея край южноамериканския бряг в Атлантическия океан явно излиза извън контрол.

— Цъфтеж ли?

— Биологичен термин. Означава, че фитопланктонът влиза в контакт с хлорните въглеводороди, които използваме за изкуствени торове. Но освен това има и нещо друго. Специалистите се мъчат да открият по какво този случай се различава от предишните, по-ограничени ефекти върху океанската хранителна верига.

— Разбирам. Можем ли да направим нещо?

— Не зная. Американците провеждат някои експерименти в Индийския океан, но разбирам, че напредват бавно.

— Е, няма да ви задържам. Трябва да свърша нещо — имам идея, свързана с експеримента на Джон. Кажете, знаете ли заведението „Каприз“?

— Да, на Тринити стрийт. Близо до „Боус & Боус“.

— След около час сигурно ще имам нужда да пийна и да хапна нещо. Защо не се срещнем там?

— Добра идея. Ще се видим към обяд.

„Каприз“ беше пълен със студенти. Иън Питърсън си проби път през тълпата до вратата и спря за миг, за да се ориентира. Студентите до него си предаваха халби бира един на друг и някой го поля. Питърсън извади носна кърпичка и с погнуса се избърса. Младежите не забелязаха нищо. Беше краят на учебната година и духовете им се бяха развилнели. Неколцина вече бяха пияни. Високо разговаряха на лош латински — пародия на някаква официална церемония, на която току-що бяха присъствали.

— Eduardus, dona mihi plus beerus! — извика един от тях.

— Beerus? O, Deus, quid dicit? Ecce sanginus barbarus! — издекламира друг.

— Mea culpa, mea maxima culpa! — с подигравателна сериозност отвърна първият. — Но как е „бира“ на тъпия латински?

Отвърнаха му няколко гласа:

— Alum! Vinum barbaricum! Imbibius hopius! — Последва взрив от смях. Мислеха се за много остроумни. Един от тях с хълцане бавно се отпусна на земята и изгуби съзнание. Вторият събеседник вдигна ръка над него и тържествено произнесе:

— Requiescat in pace. Et lux perpetua и така нататък.

Питърсън се отдалечи от тях. Очите му започваха да привикват с мрачната — в сравнение с обляната в слънце „Тринити“ — атмосфера. Един жълт плакат на стената съобщаваше, че някои ястия от менюто липсват — временно, разбира се. В центъра на кръчмата пукаше и съскаше голяма печка с въглища. Над нея господстваше изтормозен готвач, който местеше тигани от по-малките пръстени на по-големите и обратно. Всеки път, щом вдигнеше някой тиган от пръстена, блясъкът от огъня в печката за миг осветяваше ръцете и потното му лице и той заприличваше на сериозен, оранжев призрак. Студентите по масите около печката насърчително му подвикваха.

Питърсън мина през претъпканата ресторантска част. Във въздуха на пластове се носеха сини кълба дим от лула. До него достигна остър мирис на марихуана, примесен с дъх на тютюн, олио, бира и пот. Някой извика името му. Той се заоглежда и видя Маркъм в едно от страничните сепарета.

— Истинска случайност е да откриеш някого тук, нали? — каза Питърсън и седна.

— Току-що поръчах. Има много салати, нали? И ястия, пълни с лайняни въглехидрати. В последно време като че ли много не си струва да се храниш.

Питърсън прегледа менюто.

— Мисля, че бих опитал езика, макар да е невероятно скъп. Всички видове месо са просто невъзможни.

— Да, нали? — сбърчи лице Маркъм. — Не разбирам как можете да ядете език, когато произхожда от устата на някое животно.

— В такъв случай — яйца?

Маркъм се засмя.