Пейзажите на времето

— В основата на всяка теория се крие някакво предположение. Проблемът с модела на Уилър и Фейнман е, че всички онези трептящи електрони във вселената в миналото може да не излъчват назад точно правилните вълни. При радиосигналите наистина е така. При тахионите — не. Уилър и Фейнман не са знаели за тахионите — за тях дори не са подозирали до към средата на 60-те години. Тахионите не се абсорбират по правилния начин. Те не взаимодействат с материята като радиовълните.

— Защо?

— Те са друг вид частици. Още преди десетилетия двама души — Фейнбърг и Сударшан — си представяли тахионите, но никои не успял да ги открие. Изглеждало прекалено невероятно. Но те имали имагинерна маса.

— Имагинерна маса ли?

— Да. Не го взимайте прекалено сериозно.

— Изглежда ми сериозна трудност.

— Всъщност не е. Масата на тези частици не е такава, каквато ние бихме нарекли „откриваема“. Това означава, че не можем да спрем един тахион, защото той винаги трябва да се движи по-бързо от светлината. И така, щом не можем да го спрем в лабораторията, няма как да измерим масата му в покой. Тя може да се измери единствено като го сложим на везните и го претеглим — което е невъзможно, ако се движи. При тахионите можем единствено да измерим движението — тоест удара.

— Имали сте оплаквания от храната, сър? Аз съм управителят.

Питърсън вдигна поглед и видя висок мъж в консервативен сив костюм, застанал до масата им и сключил ръце на гърба си във военна стойка.

— Да. Всъщност предпочитам да не я ям, заради онова, което тя причини на онази дама преди малко.

— Не зная какво е яла дамата, сър, но бих сметнал вашето…

— Е, аз пък знам. Определено приличаше достатъчно на това, което поръча приятелят ми тук, за да му стане неприятно.

Управителят леко тръсна глава в отговор на маниера на Питърсън. Потеше се и имаше припрян вид.

— Не разбирам защо подобната храна би трябвало да…

— Аз пък разбирам съвсем ясно. Жалко, че вие не можете.

— Страхувам се, че ще трябва да ви обвиним…

— Чел ли сте последните директиви на Министерството на вътрешните работи за вносните храни? Аз съм взел участие в написването им. — Питърсън втренчено изгледа управителя. — Предполагам, че купувате голяма част от вносното си месо от местен доставчик, нали?

— Ами, разбира се, но…

— Тогава навярно знаете, че има строги ограничения за периода на съхраняването му преди да го използвате?

— Да, убеден съм… — започна управителят, но се разколеба, когато забеляза изражението на Питърсън. — Е, всъщност напоследък не чета много онези разпоредби, защото…

— Струва ми се, че ще трябва да бъда по-внимателен в бъдеще.

— Не съм сигурен дали дамата наистина е яла някакво вносно месо, или…

— Ако бях на ваше място, щях да проверя.

Мъжът рязко загуби военната си стойка. Питърсън уверено го погледна.

— Е, мисля, че можем да забравим за недоразумението, сър, в светлината на…

— Наистина — кимна Питърсън в знак, че е свободен да си върви. После се обърна към Маркъм. — Все още не сте ми дообяснил онова нещо за дядото. Щом тахионите могат да пренесат съобщение в миналото, как избягвате парадоксите? — Питърсън не спомена, че е обсъждал въпроса с Пол Дейвис в Кралския колеж, но не е разбрал нищо. Той изобщо не беше сигурен, че в тези идеи има някакъв смисъл.

Маркъм сбърчи лице.

— Не е лесно за обяснение. За ключа са подозирали още преди десетилетия, но никой не го е разработил в конкретна физическа теория. Дори в първата статия на Уилър и Фейнман има едно изречение: „Необходимо е само описанието да е логически последователно“. С това са искали да кажат, че нашето чувство за потока на времето, който винаги се движи в една посока, е предубедено. Физичните уравнения не споделят нашите предразсъдъци — те са симетрични по отношение на времето. Единствения стандарт, който можем да използваме за даден експеримент, е дали той е логически последователен.

— Но това, че сте все още жив, дори след като сте пречукали собствения си дядо, определено не е логично. Че сте го убили преди той да направи баща ви, искам да кажа.

— Проблемът е, че сме свикнали да мислим за тези неща като че ли има някакъв превключвател само с две положения. Искам да кажа, че дядо ви или е мъртъв, или не е.

— Ами, това определено е вярно.

Маркъм поклати глава.

— Не винаги. Ами ако той е ранен, но се възстанови? После, ако излезе от болницата навреме, той може да се запознае с баба ви. Зависи от вашата цел.

— Не разбирам…

— Мислете за пращането на съобщения, вместо за трепането на дядовци. Всички смятат, че приемникът — там, в миналото — може да е свързан, да речем, с превключвател. Ако се получи сигнал от бъдещето, превключвателят е програмиран да изключи предавателя — преди сигналът да бъде пратен. Ето го парадоксът.

— Точно така. — Питърсън се наведе напред, заинтригуван, въпреки съмненията си. Харесваше му нещо в начина, по който учените установяваха проблемите като спретнати, малки, мислени експерименти и създаваха един чист и сигурен свят. Социалните въпроси винаги бяха по-заплетени и не така удовлетворяващи. Навярно затова рядко биваха решавани.