Пейзажите на времето

— Проблемът е, че не съществува превключвател, който да е с две положения — включено и изключено, — без нищо друго по средата.

— Хайде, хайде. Ами копчето, което натискам, за да запаля осветлението?

— Добре, значи вие го натискате. Но има период, през който копчето е по средата, нито е включено, нито е изключено.

— Мога да направя този период съвсем кратък.

— Естествено, но не сте в състояние да го сведете до нула. А освен това, за да накарате превключвателя да премине от изключено във включено положение, трябва да осъществите известен натиск. Всъщност, възможно е да натиснете копчето достатъчно, само за да застане по средата. Опитайте. Сигурно ви се случва понякога. Копчето остава в равновесно положение по средата.

— Добре, съгласен съм — нетърпеливо отвърна Питърсън. — Но каква е връзката с тахионите? Искам да кажа, какво е новото във всичко това?

— Новото е в разглеждането на тези събития — пращане и получаване на сигнал — като свързани във верига, в затворен цикъл. Да речем, пращаме в миналото инструкцията „Изключете предавателя“. Помислете за превключвателя, който преминава в положението „изключено“. Това събитие е като вълна, движеща се от миналото към бъдещето. Предавателят от „включен“ става „изключен“. Сега онази — е, нека я наречем „информационна вълна“ — се движи напред във времето. Така че първият сигнал не се получава.

— Точно така. Парадокс.

Маркъм се усмихна и вдигна показалец. Разговорът му доставяше удоволствие.

— Почакайте! Помислете за всички тези времена, които са в своего рода затворена верига. В нея причината и следствието не означават нищо. Те са само събития. Когато превключвателят преминава към „изключено“, информацията се разпространява напред в бъдещето. Мислете за нея като за предавател, който става все по-слаб, колкото повече ключът приближава до положението „изключено“. После и тахионовият лъч, който предавателят излъчва, става по-слаб.

— О! — изведнъж разбра за какво става дума Питърсън. — Значи приемникът на свой ред получава по-слаб сигнал от бъдещето. Върху превключвателя не се осъществява толкова силен натиск, защото пратеният назад във времето сигнал е по-слаб. Тъй че той не се движи толкова бързо към положението „изключено“.

— Точно така. Колкото по-близо е до „изключено“, толкова по-бавно се движи той. Напред към бъдещето пътува информационна вълна и — като отражение — тахионовият лъч се връща в миналото.

— И каква е целта на експеримента в такъв случай?

— Е, да предположим, че превключвателят стига близо до положението „изключено“ и тахионовият лъч отслабва. Превключвателят не извървява целия път до „изключено“ и — като копчето за лампата — започва да се връща към „включено“. Но колкото е по-близо дотам, толкова по-силен става предавателят в бъдещето.

— И тахионовият лъч се усилва — довърши вместо него Питърсън. — Това на свой ред отблъсква превключвателя от „включено“ към „изключено“. Превключвателят увисва по средата.

Маркъм се наведе напред и пресуши халбата си. Загарът му беше отслабнал от бледата кеймбриджска зима, а лицето му бе набръчкано в иронична усмивка.

— И продължава да се колебае някъде по средата.

— Край на парадокса.

— Ами… — Маркъм едва забележимо сви рамене. — Логични противоречия няма, да. Но все още не знаем в действителност какво означава онова междинно, висящо положение. То обаче не допуска съществуването на парадокси. Може да се обясни с много подробности от квантовата механика, но не съм сигурен до какво ще доведе един истински експеримент.

— Защо?

Маркъм отново сви рамене.

— Досега не са провеждани експерименти. Ренфрю или не е имал време за това, или пък пари.

Питърсън пренебрегна намека, а може би просто му се беше сторило? За работата в тези области очевидно нямаше да има достатъчно средства в продължение на години. Маркъм просто излагаше факт. Администраторът трябваше да си напомни, че учените са свикнали да представят нещата такива, каквито са, без да преценяват какво ще е въздействието от думите им. За да промени темата, Питърсън попита:

— Този ефект на висенето по средата няма ли да ви попречи да пратите съобщение назад до 1963 г.?

— Вижте, въпросът тук е, че нашето разграничаване на причина и следствие е илюзорно. Онзи малък експеримент, който обсъждахме, е причинно-следствена верига — без начало и край. Точно това са имали предвид Уилър и Фейнман под необходимост описанието ни само да е логически последователно. Въвеждането на ред в събитията е нашата гледна точка. Странна човешка гледна точка, предполагам. Законите на физиката не се интересуват от нея. Това е новата ни концепция за времето — като група от напълно взаимосвързани събития, обединени от последователност. Ние смятаме, че се движим напред във времето, но това е само заблуда.

— Но нали знаем, че нещата се случват сега, а не в миналото или бъдещето?