Пейзажите на времето

— Да? — попита момичето. — Решихте ли вече?

— Така ми се струва. Ще взема тази книга. А може би ще сте в състояние да ми помогнете и с нещо друго. Живеете в Кеймбридж, нали?

— Да. Вие не живеете ли тук?

— Не, от Лондон съм. Представител съм на Съвета. — Той незабавно се презря за думите си. Все едно да стреляш по заек с топ. Никаква изтънченост. Така или иначе, сега цялото й внимание беше насочено към него, тъй че спокойно можеше да се възползва. — Чудех се дали бихте ми препоръчали някакъв добър ресторант?

— Ами, например „Синият глиган“. Има и един френски ресторант в Грантчестър, който се предполага, че е добър — „Le Marquis“. И един нов, италиански — „Il Pavone“.

— Ходили ли сте в някой от тях?

— Ами, не… — Тя леко се изчерви и Питърсън разбра, че съжалява, задето се е изложила. Той отлично съзнаваше, че момичето посочва трите най-скъпи ресторанта. Не беше споменала неговото любимо заведение — то не бе толкова ефектно и скъпо, но предлагаше отлична храна.

— Ако трябваше да избирате, къде щяхте да отидете?

— О, в „Le Marquis“. Изглежда чудесно място.

— Следващия път, когато намина от Лондон и ако не сте заета, ще приема за огромна услуга, ако обядвате с мен. — Той интимно й се усмихна. — Доста е тъпо да пътуваш сам, да се храниш сам.

— Наистина ли? — задъха се тя. — О, искам да кажа… — Момичето усилено се мъчеше да потисне триумфалното си възклицание. — Да, с най-голямо удоволствие.

— Чудесно. Ако е възможно да получа телефонния ви номер… — Тя се поколеба и Питърсън предположи, че няма телефон. — Или ако предпочитате, просто мога да намина покрай магазина преди това.

— О, да, така ще е най-добре — отвърна тя, като се вкопчи в благоприятната възможност.

— Ще очаквам този момент с нетърпение.

Заедно отидоха до касата в предната част на магазина, където той плати книгата си. Когато напусна „Боус & Боус“, Питърсън сви покрай ъгъла към Маркет Скуеър. През страничната витрина на книжарницата можеше да види, че момичето разговаря с двете си приятелки. „Е, стана съвсем лесно — помисли си той. — Мили Боже, та аз дори не разбрах как се казва.“

Питърсън пресече площада и тръгна по Пети Къри с шумната му навалица от купувачи, излизащи от „Крайстс“ в другия му край. През отворената му порта се виждаше зелената морава във вътрешния двор, а зад нея — ярките багри на цветна леха на фона на сивата стена на Главния вход. На вратата седеше портиер и четеше вестник. Група студенти стояха и разглеждаха списъците на таблото за обяви. Питърсън продължи напред и сви в Хобсънс али. Накрая намери мястото, което търсеше:

Фостър и Джаг, търговци на въглища

10.

Джон Ренфрю прекара съботната сутрин в поставяне на нови лавици на дългата стена в кухнята им. Марджъри го беше подхванала от месеци. Ироничните й намеци за това къде би трябвало да се поставят дървените плоскости „щом се заемеш с това“ постепенно се бяха превърнали в потискащо бреме, в установено, неизбежно задължение. Пазарите работеха само няколко дни в седмицата — „за да се избягнат колебания в снабдяването“, това бе обичайното обяснение, излъчвано по вечерните новини, а с режима на тока ставаше невъзможно да се използва хладилник. Марджъри започваше да вади зеленчуци и беше натрупала камара от дебелостенни буркани. Пакетирани в кашони, те чакаха обещаните лавици.

Ренфрю систематично подреди инструментите си със същата грижливост, каквато проявяваше и в лабораторията. Къщата им бе стара и леко наклонена, сякаш издухана от неусетен вятър. Ренфрю откри, че отвесът му, закован за дървото, се отклонява с цели седем и половина сантиметра от олющената мазилка. Подът беше леко хлътнал от старост, като много износен дюшек. Той отстъпи назад от наклонените стени, присви очи и видя, че ъглите на къщата им са криви. Даваш парите, помисли си той, и получаваш бъркотия от подпори, греди и корнизи, които времето е поразместило. Леко слягане в онзи ъгъл, диагонално разместване в другия. Внезапно си спомни за времето, когато бе момче и гледаше от каменния под към баща си, присвил очи срещу мазилката на тавана, сякаш за да прецени дали покривът ще падне.

Докато обмисляше проблема, из къщата тичаха собствените му деца. Краката им думкаха по ивиците излъскано дърво, които обрамчваха тесните пътеки. Играейки на гоненица, те стигнаха до предната врата и се юрнаха обратно. Ренфрю съзнаваше, че за тях той навярно има същото сериозно измъчено изражение като баща му, с лице, изкривено в съсредоточеност.

Той подреди инструментите си и започна работа. Купчините дървен материал на задната веранда постепенно се смаляваха, докато ги превръщаше в подходяща решетка. За да паснат на тънките дъски на покрива, трябваше да ги скосява в краищата с трион. Дървото се цепеше под силните му движения, но работата вървеше. Появи се Джони, уморен от гоненицата с по-голямата си сестра. Ренфрю го накара да му подава инструментите, които му трябваха. През прозореца металическият глас на радиото съобщи, че Аржентина се е присъединила към ядрения клуб.

— Какво е „ядрен клуб“, татко? — с широко отворени очи попита Джони.