Пейзажите на времето

— Не, мила, аз — как се казва? — поддържам високо равнището на очакванията му.

— Той очаква…

— Виж, Питърсън се интересува от проблема. Аз не съм отговорен, че съм налучкал истинските му мотиви. За Бога, следващия път ще седи до теб на дивана и ще бъбри за ранното си детство.

— Аз изобщо не го познавам — вцепенено отвърна тя.

— Точно така, виждаш ли, този разговор няма основание.

— Ти беше този, който го започна. Ти…

— Почакай. Онова, което не разбираш, Мардж, е, че всъщност никой не знае каквото и да е за тези експерименти. Не можеш да ме обвиняваш в лъжливи реклами. Пък и Питърсън изглежда толкова заинтригуван от смущението, което получаваме, колкото и самия, тъй че може и да не съм го разбрал.

— Нечие смущение ли?

— Не, не — някакво. Голямо количество входящ шум. Но ще го филтрирам. Имах намерение следобед да работя точно по този въпрос.

— Търсенето на живак — твърдо повтори Марджъри.

Тя включи радиото, което затръби: „Вашата любима е неоценима в новия план за разделяне на работата! Точно така, семейството, което си разделя едно работно място, може да помогне на течението…“

Ренфрю го изключи.

— Бъди така добра да излезеш от къщата — натъртено каза той.

Ренфрю пое към „Кав“, качил на велосипеда си Джони. Минаха покрай селскостопански сгради, обитавани от преселници и ученият сбърчи лице. Беше ходил в няколко от тях, като се опитваше да открие двойката, уплашила Марджъри. Бяха го посрещали с начумерени погледи и „я се разкарай“. И полицаят не можеше да му помогне.

Когато минаваше покрай хлътналите стени на някакъв плевник, Ренфрю усети киселия мирис на дим от въглища. Някой вътре гореше незаконните долнокачествени въглища, но липсваше синкавото стълбче дим, което да забележи полицаят. Беше съвсем типично. Хвърляха много пари за устройство, което да разпръсква видимите следи, после бързо наваксваха цената с евтино гориво. Ренфрю бе чувал иначе почтени хора да се хвалят, че постъпват точно така, като деца, избягали с някаква възхитителна плячка, която родителите им са забранили. Бяха от онези хора, които хвърляха бутилките и консервените си кутии на огромни, ръждиви купчини навътре в гората, вместо да си правят труда да ги дават за рециклиране. Понякога си мислеше, че на правилата се подчинява единствено изчезващата средна класа.

В „Кав“ Джони се помота из сумрачните коридори, докато Ренфрю си взимаше някои бележки. Момчето се наложи над него да прескочат набързо до Астрономическия институт, точно в другия край на Мадингли роуд. То често си беше играло там и сега, когато вече бе затворен, рядко го посещаваше. По улицата имаше големи дупки от танковете, участвали в потушаването на бунта от ’96 г. Ренфрю попадна в една от тях и изцапа крачола на панталона си с кал. Минаха покрай дългата ниска сграда на Института с нейните огромни, зеещи прозорци — някога разпространен американски стил от богатата на петрол епоха. Накрая стигнаха до главното здание — купчина жълтеникав пясъчник от деветнайсети век със старомоден астрономически купол, покриващ етажите, на които се помещаваха библиотеката, кабинетите и помещенията със звездни карти. По пътя минаха покрай малкия, еднометров купол и после покрай бараките за складиране на машини, чиито прозорци бяха изпоцапани с кал. Когато се заизкачваха по дългата отбивка, гумите на велосипеда захрущяха по чакъла. През чисто белите рамки на прозорците се виждаше черната вътрешност на сградата. Ренфрю обръщаше по кръглата отбивка, за да се спусне отново към „Мадингли“, когато голямата предна врата се отвори. Оттам надникна дребен мъж, облечен в официален костюм с жилетка и добре завързана униформена вратовръзка. Беше шейсетинагодишен и ги погледна над бифокалните си очила.

— Вие не сте полицаят — силно изненадан възкликна мъжът.

Смятайки това за очевидно, Ренфрю спря, но не отвърна нищо.

— Господин Фрост! — извика Джони. — Помните ли ме?

Фрост се намръщи, после лицето му се проясни.

— Джони, да, не съм те виждал от години. Ти идваше на нашата „Нощ на наблюдателя“ толкова редовно, колкото и звездите.

— Докато не престанахте да я организирате — обвинително рече момчето.

— Затвориха Института — оправда се Фрост и се приведе в кръста, за да може лицето му да се изравни с това на Джони. — Нямаше пари.

— Но вие все още сте тук.

— Така е. Електричеството ни обаче е прекъснато и не можем да приемаме посетители вътре, защото някой може да се спъне в тъмното.

— Между другото, аз съм Джон Ренфрю, таткото на Джони — намеси се физикът.

— Да. Помислих си, че може да сте полицаят. Сутринта пратих съобщение — каза Фрост, като посочи към близкия прозорец. Рамката беше разбита. — Просто са я изкъртили и са влезли.

— Взели ли са нещо?

— Много работи. Опитах се да ги накарам да преместят инвентара, когато поставяхме алармата във вътрешния коридор. Казах им, че библиотеката си е чиста покана за кражба. Но кой да ме послуша, простия уредник? Естествено, не ми обърнаха внимание.

— Взели ли са телескопа? — попита Джони.

— Не, той няма почти никаква стойност. Отмъкнали са книгите.

— Значи все пак ще мога да погледам през телескопа?