Пейзажите на времето

Джони с гръм и трясък нахлу в къщата, като предизвика въпросителния вик на сестра си. Ренфрю го последва. Чувстваше се малко поуморен от карането на велосипеда и странно потиснат. Той седна за минута в дневната, като се опитваше по изключение да не мисли за каквото и да е. Не успя. Половината стая му се струваше напълно чужда. Старо стъклено преспапие, подозрително потъмнял свещник, абажур с волани и цвете отгоре, репродукция на Гоген, фантастично раирано китайско прасе върху камината, месингов релеф на средновековна дама, бежов китайски пепелник във формата на котка с цитат от стихотворение около ръба. Почти всеки квадратен сантиметър беше направен прекалено красив. Приблизително по времето на тази му констатация до него достигна упорития тенекиен глас на мародерското радио на Марджъри, отново обясняващо нещо за Никарагуа. Американците пак се опитвали да получат одобрение от разнородния състав на правителствата на съседните държави за прокарване на морски канал. Той съвсем лесно щял да конкурира Панамския, като се имало предвид, че последният бил задръстен през половината година. Ренфрю си спомни едно интервю на Би Би Си точно по този въпрос, в което някакъв кретен от Аржентина или там някъде се беше нахвърлил срещу американския посланик с въпроса защо американците се наричали „американци“, а обитателите на континента на юг от САЩ — не. Логиката им в крайна сметка стигала до заключението, че щом гражданите на САЩ са си присвоили това име, следователно трябва да си присвояват и всеки нов канал. Посланикът, неблагоразумен от гледна точка на телевизионното поведение, беше отговорил с рационално обяснение. Той отбелязал, че никоя южноамериканска държава не включвала в името си думата „Америка“ и следователно нямало защо да претендира за нея. Баналността на този отговор пред лавината от психическа енергия от страна на аржентинеца понижиха рейтинга на посланика, когато зрителите телефонираха, за да изложат мнението си за дискусията. Ами да, дипломатът едва се беше усмихвал или хилил към камерата, пък и не бе удрял с юмрук по масата пред себе си. Как би могъл да очаква, че ще окаже каквото и да е въздействие чрез медиите?

Ренфрю влезе в кухнята и намери Марджъри да преподрежда бурканите, навярно за трети път.

— Знаеш ли, някак си не ми изглежда квадратна — с разсеяно раздразнение му каза тя. Той седна до кухненската маса и си наля малко кафе, което, както и очакваше, имаше вкус по-скоро на кучешка козина. Напоследък винаги беше така.

— Сигурен съм, че етажерката е правилна — измърмори Ренфрю. Но после се загледа в суетящата се фигура на жена си, която вдигаше бледокехлибарените цилиндри и наистина забеляза, че лавиците изглеждат наклонени. Беше ги изравнил по прецизна радиална линия, насочена право към центъра на планетата, геометрично безупречни и абсолютно рационални. Къщата им бе изкривена и наклонена от времената, които беше преживяла. В последно време науката не водеше до нищо. Тази кухня бе тяхната истинска отправна рамка, тяхната Галилеева непроменлива величина. Да. Докато наблюдаваше как Марджъри размества бурканите, твърдо застанали върху чамовите дъски като прусашки войници, той видя, че именно лавиците стояха накриво… а стените бяха прави.

11.

Питърсън се събуди и погледна навън през прозореца. Пилотът беше заобиколил, за да се насочи към Сан Диего откъм океана. От тази височина се виждаше по-голямата част от бреговата ивица на север до Лос Анджелис. Градът бе забулен в постоянната си мъгла — иначе денят беше ясен и светъл. Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците на високите административни сгради. Питърсън разсеяно погледна към морето. Малките бръчки на вълните едва забележимо пълзяха към брега. Когато самолетът се спусна по-ниско, той видя тук-там кривите линии от бяла пяна на синия фон, съвсем различни от онези на океана, над който бе прелетял предишния ден.

Беше си запазил място за бизнес-полет. От въздуха цъфтежът на диатомите в Атлантика се виждаше ужасяващо ясно. Вече се бе разпространил в диаметър от сто километра. „Цъфтеж“ беше наистина подходяща дума, помисли си иронично. Приличаше на някакво гигантско цвете, на алена камелия, която разцъфваше далеч от бреговете на Бразилия. Спътниците му се развълнуваха от гледката, панически се запрехвърляха от прозорец на прозорец, за да виждат по-добре, задаваха възбудени въпроси. Интересно, забеляза Питърсън, как червеното, цветът на кръвта, предизвикваше усещане за опасност в човешкия ум. Беше зловещо да гледа надолу и да вижда онзи тих, наранен океан, розовия прибой.

Мислите му се бяха дистанцирали от действителността под него и я превръщаха в сюрреалистична творба. Ако прибавиш лилави ягуари и жълти дървета, получава се Джес Алън. И оранжеви риби отгоре във въздуха…