Пейзажите на времето

— Зле е. Все още не е отчайващо, но е много сериозно. В последно време Бразилия е станала още по-зависима от риболова, благодарение на късогледата си политика на изсичане и изгаряне на горите отпреди едно-две десетилетия — и разбира се, този цъфтеж сериозно вреди на риболова.

Кийфър се наведе напред още, жаден за подробности като някаква домакиня-клюкарка и в този момент Питърсън премина на автопилот, той разказа каквото трябваше и извлече от специалиста някои технически тънкости, които си струваше да запомни. Разбираше от биология повече, отколкото от физика, тъй че свърши по-добра работа, отколкото с Ренфрю и Маркъм. Кийфър навлезе във въпросите на финансовото им положение — мрачно, разбира се; не се чуваше нищо друго — и Питърсън го насочи обратно към полезни теми.

— Ние смятаме, че може да бъде застрашена цялата хранителна верига — рече Кийфър. — Фитопланктонът се привлича от хлорните въглеводороди — онези, които се използват за изкуствени торове. — Той разлисти докладите. — Конкретно, манодрин.

— Манодрин ли?

— Манодринът е хлорен въглеводород, използван в инсектицидите. Той е отворил нова жизнена ниша сред микроскопичните алги. Развила се е нова разновидност на диатомеите. Тя използва ензим, който разрушава манодрина. Диатомейният силициев двуокис също отделя унищожителен продукт, който прекъсва предаването на нервни импулси при животните. Дендритните връзки престават да функционират. Но сигурно са ви обяснили всичко това на конференцията.

— Тя беше главно на политическо равнище — какви стъпки да се предприемат, за да се посрещне предстоящата криза и така нататък.

— И какво ще се направи по въпроса?

— Ще се опитат да прехвърлят ресурси от експериментите в Индийския океан, за да възпрат цъфтежа, но не зная дали ще има полза. Все още не са довършили опитите си.

Кийфър забарабани с пръсти по керамичните плочки.

— Вие лично видяхте ли цъфтежа? — рязко попита той.

— Прелетях отгоре — отвърна Питърсън. — Грозен е като грях. Цветът ужасява рибарските села.

— Мисля лично да отида там — промърмори Кийфър, повече на себе си, отколкото на Питърсън. Той се изправи и започна да се разхожда из стаята. — И все пак, знаете ли, продължавам да усещам, че има нещо друго…

— Да?

— Един от хората ми в лабораториите смята, че тук става нещо особено, като че ли процесът променя сам себе си. — Кийфър пренебрежително махна с ръка. — Но всичко това е само хипотеза. Ще ви държа в течение, ако се пръкне нещо.

— Ако се пръкне ли?

— Да стане, искам да кажа.

— А-ха. Непременно ме уведомете.

Питърсън си тръгна от „Скрипс“ по-късно, отколкото бе възнамерявал. Той прие поканата за вечеря в дома на Кийфър, за да запази приятелските отношения, което винаги се оказваше благоразумна идея. За всеки е по-трудно да се държи зле с теб, когато е бил малко пиян, разказал ти е виц и е опустошил тенджера с ядене в твоята компания, колкото и отегчителен да е бил разговорът.

Лимузината на Питърсън и прикрепената към него охрана го отведе в центъра на Ла Хола за срещата в Първа федерална банка в Сан Диего. Беше голяма, квадратна сграда, разположена сред скучни магазини. Той си помисли да купи някакъв сувенир, нещо, което като по-млад бе правил доста често, но след трисекундно обмисляне изостави идеята. Цените бяха ужасно високи и въпреки разклатената стабилност на долара, положението на лирата беше още по-лошо. Всичко това нямаше да има никакво значение, ако стоките бяха интересни, но в магазините се продаваха дребни бижута, декоративни лампи и безвкусни пепелници. Питърсън сбърчи лице и влезе в банката.

Управителят ги посрещна на вратата и присви устни при вида на свитата от телохранители. Да, бяха го известили за пристигането на господин Питърсън, да, бяха проверили банковите документи. Щом влязоха в кабинета му, Питърсън безцеремонно попита:

— И какво?

— О, сър, за нас бе изненада. Нека ви обясня — сериозно отвърна слабият мъж. — Депозитен сейф с платени за десетилетия такси. Не е типично за вас.

— Точно така.

— Казаха ми… казаха ми, че нямате ключ? — Мъжът очевидно обаче се надяваше да не е така, за да си спести дългите обяснения пред шефовете си след това.

— Вярно е, нямам. Но не видяхте ли, че сейфът е регистриран на мое име?

— Да. Не разбирам…

— Нека просто да кажем, че това е въпрос, хм, на национална сигурност.

— И все пак, без ключ, собственикът…

— Национална сигурност. Времето е ценно. Надявам се, че са ви обяснили — Питърсън отправи към мъжа най-добрата си резервирана усмивка.

— Ами, заместник-министърът наистина ми обясни отчасти по телефона и аз се консултирах с непосредствения си началник, но…

— Е, тогава се радвам да разбера, че нещата са приготвени толкова бързо. Поздравявам ви за скоростта. Винаги е приятно да видиш ефикасно действие.

— Ами, ние наистина…

— Бих искал да му хвърля набързо един поглед — заяви Питърсън с очевидна твърдост в гласа.

— Ами, хм, насам…