Пейзажите на времето

Те минаха през безсмисления ритуал на вписване и подпечатване на точното време и влязоха през жужащата порта. Огромните стоманени врати се отвориха и се показа блестяща стена от сейфове. Управителят нервно извади съответните ключове от джоба на жилетката си. Той намери кутията и я измъкна. Последва миг на колебание, преди най-после да я предаде на Питърсън.

— Благодаря, да — любезно измърмори англичанинът и се насочи право към съседната малка стая за уединяване.

Идеята беше лично негова и много му харесваше. Ако думите на Маркъм бяха истина, бе възможно да се свърже с някого в миналото и да промени настоящето. Но точно по какъв начин тази постъпка щеше да въздейства на настоящето, не беше ясно. След като миналото, както го виждаха сега, спокойно можеше да е резултат от експеримента на Ренфрю, как биха могли да го различат от някое друго, никога неосъществило се, но вероятно минало? Маркъм бе казал, че целият този начин на възприемане му е погрешен, тъй като щом пратиш тахионов лъч между две времена, те завинаги остават свързани в затворена верига. Но на Питърсън му се струваше важно да разбере дали наистина е възможна такава връзка. В идеализираните експерименти на Маркъм с превключватели, които се движат ту към включено, ту към изключено положение, целият въпрос беше объркващ. Затова Питърсън бе измислил своего рода проверка. Просто трябваше да прати в миналото предварителните данни за океана и така нататък. Но също можеше да ги помоли да поставят някакъв белег. Ясен знак, че сигналите са били получени — това би било достатъчно, за да го убеди, че тези идеи не са лигавщини. Затова два дни преди да напусне Лондон, той се обади на Ренфрю и му даде да прати специално съобщение. Маркъм имаше списък на изследователските екипи, които бе вероятно да получат тахионовото съобщение на техните ядрени магнитни резонаторни устройства. До всяко от местата беше адресирано по едно съобщение — Ню Йорк, Ла Хола, Москва. Молеха ги да открият ясно обозначен депозитен сейф на името на Питърсън с бележка вътре. Това щеше да е достатъчно.

Питърсън не можеше да влезе във връзка с Москва без да обясни на сър Мартин защо иска да отиде там. Ню Йорк временно не им вършеше работа заради терористите. Оставаше Ла Хола.

Докато отключваше депозитния сейф, Питърсън почувства, че пулсът му се ускорява. Когато капакът на кутията се вдигна, той видя само лист пожълтяла хартия, сгъната на три. Взе го и внимателно разглади гънките. Хартията пращеше от годините.

Съобщението получено.

Ла Хола

Това беше всичко. Бе напълно достатъчно. Питърсън за миг изпита две противоположни чувства: въодушевление и внезапно разочарование, че не бе помолил за нещо повече. Кой ли беше написал бележката? Какво друго бяха получили? Англичанинът мрачно си призна: бе смятал, че онзи, който приеме сигнала, ще се подчини на инструкцията, а после ще продължи и ще им каже как го е сторил, какво смята, че означава или поне кой е самият той, по дяволите.

Но не, не, помисли си Питърсън, като се отпусна на стола. Това беше достатъчно. То доказваше, че цялата тази колосална работа е факт. Невероятен, но факт. Естествено, никой не знаеше точно до какво ще доведе той — но поне бе сигурен.

А освен това, с известна гордост си помисли администраторът, беше постигнал всичко сам. Почуди се дали това чувство изпитват учените — да направиш откритие, да видиш тайните на света незаключени, та дори само за миг.

После банковият управител колебливо почука на вратата, настроението му се изпари и Питърсън прибра в джоба си пожълтялата хартия.

Настани се в хотел „Валенсия“, в апартамент, който гледаше към заливчето. Паркът отдолу беше отчасти разяден от настъпващия прибой, както свидетелстваше ненадейното затваряне на някои от алеите. Вълните по целия бряг бяха подяли конгломератната почва. Над тях стърчаха рифове, готови всеки момент да се срутят. И като че ли никой не забелязваше това.

Той освободи охраната и шофьора си за през нощта. Правеха го прекалено очебиен, а днес вече достатъчно се бе движил в центъра на вниманието. Мислите му бяха объркани от успеха в банката. Изразходва част от енергията си в преплуването на трийсет дължини в хотелския басейн и после в безуспешни набези из близките магазини. Най-много го интересуваха магазините за облекло, но те бяха от онези, които не можеха просто да изложат стоките си и да не ти се пречкат, а ги разполагаха в сцени от английските имения или френските замъци. Тук все още имаше пари, макар повечето от тях да изглеждаха хвърлени в неправилна насока. Хората бяха весели, чисти и лъскави. В Англия да си заможен поне те разграничаваше от другите — тук това не гарантираше нищо, дори само добър вкус.