Пейзажите на времето

Сутринта премина според плановете. Обобщено изложение от някакъв океанограф, диапозитиви и графики пред публика, състояща се от двайсет души. После повторение — по-откровено и далеч по-песимистично — пред публика от петима. След това частна среща с Алекс Кийфър, ръководител на института.

— Не желаете ли да си свалите сакото? Днес е доста топло. Всъщност, чудесен ден. — Кийфър говореше бързо, почти нервно и в същото време премигваше. Освободил се от тълпата, сега той като че ли имаше излишъци от енергия. Вървеше бързо, подскачаше напред на пети и постоянно се оглеждаше към Питърсън, като рязко поздравяваше хората, които срещаха. Кийфър го заведе в кабинета си.

— Влезте, влезте — каза той, потривайки ръце. — Седнете. Дайте ми сакото си. Не? Да, красива гледка, нали? Красива.

Последните думи бяха в отговор на забележката, която Питърсън всъщност не беше направил, макар автоматично да бе отишъл до големите ъглови прозорци, привлечен от искрящите простори на Тихия океан отдолу.

— Да — отвърна сега той и направи очакваната забележка. — Прекрасен изглед. Не ви ли разсейва?

Широкият пясъчен плаж се простираше към Ла Хола и после завиваше, прекъснат от скали и заливи, до нос, заобиколен от райски палми. В океана редици сърфисти във водонепроницаеми костюми търпеливо се поклащаха върху сърфовете си като големи, черни морски птици.

Кийфър се засмя.

— Щом разбера, че не мога да се съсредоточа, просто навличам неопреновия си костюм, излизам навън и плувам. Прочиства ума. Опитвам се да плувам всеки ден. Всъщност, в последно време почти не ми трябва костюм. Водата вече е доста топла. Онези младоци навън смятат, че е студена. — Той посочи към сърфистите, повечето от които сега бяха застанали на колене и гребяха пред доста голяма вълна. — Едно време ставаше наистина студено. Преди да построят онези мултигигаватови ядрени електроцентрали в Сан Онофре, нали знаете. Е, сигурен съм, че знаете. Това ви е работата, нали? Във всеки случай, те леко повишиха температурата на водата, точно в тази част от крайбрежието. Интересно. Засега изглежда, че стимулира морския живот. Наблюдаваме го внимателно, разбира се. Всъщност, това е едно от основните ни проучвания. Ако температурата стане още по-висока, може да промени някои цикли, но според нас вече е достигнала максимума си. От седем години няма ново покачване.

Когато започна да разказва за работата си, движенията и речта на Кийфър вече не бяха толкова резки. Питърсън предположи, че е в края на четирийсетте си години. Около очите му имаше бръчки и твърдата му черна коса беше посивяла по слепоочията, но изглеждаше в добра форма. Със смесица от завист и пренебрежение, която често изпитваше в Америка, Питърсън вече бе забелязал белезите на високото служебно положение на Кийфър: мекия маслиненозелен килим, лъскавото и голямо бюро от розово дърво, влаголюбивите висящи папрати и пълзящи растения, японските гравюри по стените, лъскавите списания върху покритата с кахлени плочки масичка за кафе и разбира се, огромните цветни прозорци с гледката към Тихия океан, която се разкриваше от тях. За миг си представи разхвърляното кътче на Ренфрю в Кеймбридж. Освен с гледката обаче, Кийфър не проявяваше гордост, нито дори осъзнаваше обстановката. Двамата седнаха, не до бюрото му, а в удобни кресла до масичката за кафе. Питърсън сметна, че вече е направено достатъчно за сплашването на посетителя и реши, че е нужен жест на безразличие.

— Имате ли нещо против да запаля? — попита той, като извади пура и златна запалка.

— О… аз… ами, естествено. — Кийфър като че ли за миг се обърка. — Да, да, разбира се. — Той се изправи и поотвори големия плъзгащ се прозорец, после се приближи до бюрото си и каза по интеркома: — Кери? Бихте ли донесла един пепелник, моля?

— Съжалявам — рече Питърсън. — Изглежда съм нарушил някакво табу. Мислех си, че пушенето в частните кабинети е позволено.

— О, така е, така е — увери го Кийфър. — Всичко е съвсем наред. Просто самият аз съм непушач и усилено се опитвам да разубеждавам другите. — Той отправи на Питърсън внезапна дяволита и обезоръжаваща усмивка. — Надявам се, че скоро ще получите просветление. Бих се много радвал, ако мога да ви окажа твърде силно влияние, тъй да се каже. — Питърсън си помисли, че използването на думата „твърде“ е обичайният опит на американците да говорят правилен английски пред англичани. Във всеки случай, ефектът беше провален от граматическата грешка преди това.

Вратата се отвори и секретарката на Кийфър донесе пепелник, който остави пред Питърсън. Той й благодари, като разсеяно претегли физическите й качества и я оцени с 8 по десетобалната система. После с удоволствие разбра, че единствено статусът му на член на Съвета е надделял над забраната на океанографа да се пуши в кабинета му.

Кийфър се облегна на ръба на стола с лице към него.

— И така… кажете ми как намирате обстановката в Южна Америка — потри ръце в очакване той.

Питърсън силно изпуфка.