Пейзажите на времето

С помощта на предоставената им карта стигнаха до желязна стълба. Джони се измъкна навън и запремигва на късното следобедно слънце. Те се наредиха на опашката, за да предадат половинлитровата си находка от сребристо вещество на служителя от общината. В съответствие със съвременната теория, забеляза Ренфрю, днес общественото организиране се поощряваше, а не обратното. Той стоеше и гледаше Джони, който разговаряше, боричкаше се и изпълняваше изпитателните ритуали на запознанството с две други момчета, застанали до тях на опашката. Синът му вече минаваше възрастта, през която родителите му оказваха силно влияние. Отсега насетне щеше да е както при всички: щеше да подмята топката по утвърдения начин, да изразява съответното презрение към момичетата, да открие буферното си място между естествените побойници и естествено битите, да парадира с груба, но непременно смътна фамилиарност по отношение на секса и поведението на онези мистериозни органи, които рядко се показваха, но дълбоко се чувстваха. Скоро щеше да се сблъска с всепоглъщащия проблем на юношеството — как да излезе с някое момиче и така да издържи изпитанието на мъжествеността, като в същото време избягва капаните, които обществото щеше да поставя на пътя му. А може би този доста циничен мироглед днес беше излязъл от употреба. Навярно вълната на сексуална освободеност, отнесла предишните поколения, бе улеснила нещата. По някаква причина обаче, Ренфрю подозираше, че не е така. И още по-лошо — не можеше да се сети за нищо, което да направи по този въпрос. Сигурно най-добрият начин беше да разчита на интуицията на самото момче. Та какво напътствие можеше да даде на Джони? „Виж сега, сине, запомни едно — не се води по ничии съвети.“ Можеше да си представи как очите на Джони се разширяват и момчето отвръща: „Но това е глупаво, татко. Ако последвам съвета ти, ще направя точно обратното на онова, което казваш.“ Ренфрю се усмихна. Парадоксите никнеха навсякъде.

Малка група студенти вдигаше голяма врява около събраното количество, което възлизаше на няколко килограма. Момчетата ръкопляскаха. Някакъв мъж наблизо промърмори:

— Живеем с вчерашния ден.

— Ужасно вярно — сухо отвърна Ренфрю. Наоколо се носеше усещането за използване на останките от знанията и ценностите на миналото, без да се създава нищо ново. „Като самата страна“ — помисли си той.

На път за вкъщи Джони поиска да спрат и да разгледат Блубел Кънтри Клъб, непоносимо изискано име за каменната къща от осемнайсети век, намираща се близо до университета. Там някаква си госпожица Бел държеше хотел за котки, чиито собственици отсъстваха. Веднъж Марджъри беше прибрала една отвратителна котка, която Ренфрю накрая настани там завинаги, тъй като не му даваше сърце просто да я изхвърли на улицата. Стаите на госпожица Бел смърдяха на котешка урина и на постоянна туберкулозна влага.

— Няма време — извика Ренфрю в отговор на въпроса на Джони и двамата профучаха покрай котешката цитадела. Настроението на момчето малко се поразвали, лицето му стана безизразно. Ренфрю незабавно съжали за грубостта си. В последно време често имаше такива моменти, осъзна той. Навярно отсъствието му от дома, дължащо се на работата в лабораторията, го правеше болезнено чувствителен към изчезналата близост с Марджъри и децата. Или може би в живота идваше време, когато смътно разбираш, че си заприличал на собствените си родители и че реакциите ти не са съвсем искрени. Гените и околната среда имаха своя собствена инерция.

Ренфрю забеляза странен жълт облак, носещ се на хоризонта и си спомни за летните следобеди, когато заедно с Джони наблюдаваха как облачните скулптори работят над Лондон.

— Виж там! — извика той и посочи с ръка. Джони послушно хвърли поглед към жълтия облак. — Ангелите се готвят да пишкат — поясни Ренфрю, — както казваше моят старец. — Съживени от това късче семейна история, и двамата се усмихнаха.

Спряха до една баничарница в „Кингс Пърейд“ — „Фицбилис“. Джони се превърна в храбро издържащ, но умиращ от глад английски ученик. Ренфрю му позволи само две банички, не повече. Черната дъска пред съседната врата на вестникопродавницата съобщаваше ужасната новина, че литературната притурка на „Таймс“ е сдала багажа, логичен факт, който Ренфрю намери за съвсем малко по-безинтересен, отколкото отглеждането на банани на Борнео. Заглавията не даваха отговор на въпроса дали причината е във финансовите ограничения или — което изглеждаше на Ренфрю по-вероятно — поради отсъствието на добри книги.