Пейзажите на времето

— Какви книги? — Ренфрю не можеше да си представи, че научната литература днес представлява някаква ценност.

— Библиографските рядкости, разбира се — с гордостта на уредник отвърна Фрост. — Взели са второто издание на Кеплер, едно второ издание на Коперник, оригинала на астрометричния атлас от седемнайсети век — всъщност, всичко. Били са специалисти, несъмнено. Прескочили са по-новите томове. Освен това са различавали петите издания от третите без да ги вадят от предпазните им корици. Това не е толкова лесно, когато бързаш ужасно и си светиш с джобно фенерче.

Ренфрю беше впечатлен и не на последно място, защото за пръв път в живота си чуваше някой да използва думата „томове“ в обикновен разговор.

— А защо са бързали толкова?

— Защото са знаели, че ще се върна. По здрач бях излязъл на вечерната си редовна разходка — до военното гробище и обратно.

— Тук ли живеете?

— Когато затвориха Института, нямаше къде да отида — превзето се изпъна Фрост. — Ние сме неколцина. Най-вече стари астрономи, изгонени от колегите си. Те живеят в другите сгради — през зимата е по-топло. Тези тухли задържат студа. Казвам ви, беше време, когато астрономите се грижеха за старите си колеги. Когато Бойл откри Института, имахме всичко. Сега сме изхвърлени на боклука, миналото няма значение, единствено важна е настоящата криза и…

— Струва ми се, че полицаят пристига — посочи Ренфрю, като използва далечната фигура на велосипед, за да прекъсне пороя от академични оплаквания. През последните няколко години беше слушал почти същите приказки толкова често, че вече не му оказваха никакво въздействие, освен че го отегчаваха. Пристигането на запъхтения и измъчен полицай накара Фрост да извади единствения том, който крадците не бяха отмъкнали, едно късно издание на Кеплер. Ренфрю заразглежда книгата, докато уредникът убеждаваше полицая да вдигне обща тревога, за да заловят крадците по пътищата, ако е възможно. Страниците бяха сухи, крехки и пращяха, докато Ренфрю ги прелистваше. От дългото използване на изработените по новите методи книги беше забравил как редовете могат да се отпечатват на другата страна на листа, сякаш тежестта на времето се криеше зад всяка дума. Буквите бяха разположени нашироко, а мастилото бе тъмночерно. Големите полета, прецизните рисунки на небесните тела, тежестта на тома в ръцете му — всичко като че ли говореше за време, когато правенето на книги е било пътепоказател в предприетия поход напред, в настъплението срещу бъдещето.

Бъбрещата и смееща се навалица от бащи създаваше ваканционна атмосфера. Неколцина ритаха футболна топка върху сивия калдъръм. Това беше забава, целяща събиране на пари за затруднените кеймбриджски градски власти. Някой от правителството бе прочел за подобно търсене в Америка и предишния месец бяха организирали такова в Лондон.

Те се спуснаха в каналите и прорязаха мрака с ярките си електрически фенерчета. Каменните тунели под научните лаборатории и промишлените обекти в града бяха достатъчно големи, за да може човек да върви изправен. Ренфрю намести кислородната маска плътно до лицето си и се усмихна на Джони през прозрачната материя. Пролетните дъждове бяха изчистили всичко и вонята не бе силна. Колегите им търсачи минаваха покрай тях, шумни и възбудени.

Живакът вече беше извънредно рядък и носеше хиляди нови лири за килограм. През безгрижния период в средата на века в мивки и канали бяха изливали търговски живак. Бе по-евтино да изхвърлиш замърсеното вещество и да си купиш ново. Като най-тежкия метал, той намираше най-ниските точки в канализационната система и се събираше там. Дори да откриеха само един литър, усилията им щяха да бъдат оправдани.

Скоро навлязоха в по-тесни тръби и се отделиха от тълпата. Фенерчетата им хвърляха искрящи отражения от развълнуваната повърхност на водата, която се събираше на локвички.

— Хей, насам, татко — извика Джони. Акустиката на тунелите караше думите кухо да кънтят. Ренфрю се обърна, изведнъж се подхлъзна и с ругатни се стовари в мръсната, застояла вода. Джони се приведе над него. Коничният лъч на фенерчето освети набръчканата повърхност на потъмнял живак. Ботушът на Ренфрю се беше закачил в цепнатина, където неравномерно се събираха два канала. Живакът искреше като жив под пласта вода и хвърляше топли, плътни отблясъци — тънка, заловена в капан змия на стойност повече от сто и петдесет лири.

— Находка! Находка! — започна да скандира Джони. Двамата събраха метала в бутилки под налягане. Откриването на блестящото вещество повдигна духовете им. Ренфрю се смееше в чудесно настроение. Продължиха напред, като откриваха неизследвани пещери и тъмни тайни в каналите, осветявайки извитите стени с жълтите лъчи на фенерчетата. Джони намери някаква висока ниша, издълбана и обзаведена с мухлясал дюшек.

— Убежище на някой мързеливец, предполагам — измърмори Ренфрю. Вътре откриха останки от свещи и оръфани книжлета.

— Хей, тази е от 1968 г., татко — каза Джони. На Ренфрю му се стори порнографска и той я захвърли върху дюшека.

— Трябва да се връщаме — рече физикът.