Пейзажите на времето

— Предполагам, че няма начин да ви отклоня. Но смятам да се изфукам и да си поръчам наденички. Това ще окаже чудесно въздействие върху финансите ми.

Келнерът донесе светло пиво за Питърсън и черна бира за Маркъм. Администраторът отпи голяма глътка.

— Значи тук позволяват пушенето на марихуана?

Маркъм се огледа и подуши въздуха.

— Наркотик ли? Естествено. Тук са законни всички слаби опиати, нали?

— От една-две години. Но струва ми се, по обществено споразумение — ако някой е против, не трябва да се пуши на публични места.

— Това е университетски град. Предполагам, че студентите открито са пушили марихуана много преди да бъде легализирана. Във всеки случай, ако правителството иска да отвлече хората от новините, няма смисъл да ги кара да го правят единствено у дома си — меко каза Маркъм.

— Хм-м — промърмори Питърсън.

Ученият задържа халбата с бира пред устата си и го погледна.

— Уклончив сте. Значи съм познал? Правителството е имало предвид точно това?

— Да речем, че въпросът беше обсъждан.

— В такъв случай, какво има намерение да направи либералното правителство за тези наркотични вещества, които повишават човешката интелигентност?

— Откакто съм в Съвета, не съм се занимавал много с тези проблеми.

— Носи се слух, че китайците са доста напред в това отношение.

— О? Е, мога да го опровергая. Миналия месец Съветът получи разузнавателен доклад точно по този въпрос.

— Значи шпионират собствените си членове?

— Китайците официално са членове, но… е, вижте, проблемите от последните няколко години са технически. Пекин разполага с достатъчно и без да полага усилия за изследвания, за които няма научен потенциал.

— Мислех, че се справят добре.

Питърсън сви рамене.

— Доколкото е възможно, при положение, че трябва да се грижат за милиардно население. В последно време не се занимават много с външни въпроси. Опитват се да разрежат на абсолютно равни парчета постоянно намаляващата баница.

— Най-после чист комунизъм.

— Не чак толкова чист. Еднаквите парчета сдържат напрежението, дължащо се на неравенството. Възраждат терасното земеделие, въпреки че е трудоемко, за да повишат производството на храни. Опиумът за народа в Китай са хранителните продукти. Винаги е било така. Освен това в земеделието вече не използват енергоемки химикали. Струва ми се, че се страхуват от странични ефекти.

— Като южноамериканския цъфтеж ли?

— Точно така — сбърчи лице Питърсън. — Кой можеше да предвиди…?

От тълпата се разнесе внезапен хъркащ вик. Една жена от съседната маса рязко се изправи и се хвана за гърлото. Опитваше се да каже нещо. Друга жена до нея я попита:

— Елинор, какво има? Гърлото ти ли? Заседна ли ти нещо?

Жената се задъха и стържещо се закашля. После се вкопчи в стола. Всички глави се обърнаха нататък. Ръцете й се спуснаха към стомаха и лицето й се сгърчи в пристъп на болка.

— Аз… толкова боли… — Внезапно тя повърна върху масата. Тялото й се отпусна напред, ръцете й се бяха впили в него. Върху чиниите с храна се пръсна поток от жлъчка. Посетителите наоколо, замръзнали до този момент, отчаяно заскачаха от столовете си и се отдръпнаха настрани. Жената се опита да извика, но вместо това отново повърна. На пода се пръснаха стъклени чаши. Тълпата заотстъпва назад.

— По-омощ! — извика жената. После се разтърси в конвулсии. Направи опит да се изправи и повърна върху себе си. Обърна се към приятелката си, която се беше отдръпнала до съседната маса. След това погледна надолу към себе си с изцъклени очи и притисна длани към корема си. Колебливо отстъпи назад от масата, но изведнъж се подхлъзна и се строполи на пода.

Питърсън се бе вцепенил от шок, както и Маркъм. Когато жената падна, той скочи на крака и се хвърли напред. Тълпата замърмори и не помръдна. Администраторът се наведе над жената. Шалът й се беше увил около шията й. Бе усукан и изцапан от повърнатото. Той го освободи, като използва и двете си ръце. Платът се скъса. Жената се задушаваше. Питърсън й повя и тя си пое дъх. Очите й блуждаеха. После погледна към него.

— Толкова… боли…

Питърсън се намръщи към заобиколилата ги тълпа.

— Няма ли да извикате лекар? По дяволите!

Линейката беше заминала. Персоналът на „Каприз“ разчистваше бъркотията. Повечето от клиентите си бяха тръгнали, изгонени от вонята. Питърсън се върна от линейката, където беше отишъл, за да се увери, че санитарите са взели проба от храната.

— Какво казаха, че й е станало? — попита Маркъм.

— Нямат представа. Дадох им наденичката, която жената ядеше. Лекарят спомена нещо за хранително отравяне, но никога не съм чувал за такива симптоми на отравяне.

— Всички сме чували за замърсявания…

— Може би. — Питърсън пренебрегна идеята с махване на ръка. — В наше време може да е какво ли не.

Маркъм замислено отпи от бирата си. До масата приближи келнер, който носеше храната им.

— Език за вас, сър — каза той на Питърсън, като му поднесе поръчката. — Ето и наденичката.

Двамата мъже погледнаха чиниите си.

— Мисля… — бавно започна Маркъм.

— Съгласен съм — бързо отвърна Питърсън. — Струва ми се, че ще прескочим тази храна. Бихте ли ми донесли салата?