Пейзажите на времето

— Това би могло да е съзнателно нагласено от Купър. — Лейкин се обърна към прозореца, стиснал ръце зад гърба си. В гласа му сега се усещаше нотка на колебание.

— Хайде, Айзък.

Професорът рязко се завъртя към него.

— Много добре. Тогава ми кажи какво става — твърдо настоя той.

— Разполагаме с резултат, но не и с обяснение. Това става. Нищо повече. — Гордън размаха листа с дешифрираното съобщение във въздуха, като разсичаше сноповете слънчеви лъчи, падащи от прозореца.

— В такъв случай сме на едно мнение — усмихна се Лейкин. — Много странен резултат. Нещо кара ядрените спинове да се отпускат — бинг — хей така. Спонтанен резонанс.

— Това са глупости. — Гордън си беше мислил, че наистина се връщат на въпроса, а сега пак се появяваше тази стара песен.

— С това просто казваме какво знаем.

— А как си обяснявате това? — отново размаха съобщението той.

— Не си го обяснявам — многозначително сви рамене Лейкин. — Ако бях на твое място, дори не бих го споменавал.

— Докато не го разберем…

— Не. Разбираме достатъчно. Достатъчно, за да разкажем публично за спонтанния резонанс. — Лейкин започна техническо обобщение, като отмяташе точките на пръстите на ръката си с прецизни жестове. Гордън разбираше, че професорът основно е въртял Купър на шиш. Лейкин знаеше как да излага данните, какви количества да разпределя, как да построи диаграмите в много убедителна система. „Спонтанният резонанс“ щеше да е много интересна статия. Не, вълнуваща статия.

Когато Лейкин завърши с нахвърлянето на научните си аргументи, Гордън нехайно каза:

— Половината истина си е чиста лъжа, нали знаете.

Лейкин се намръщи.

— Достатъчно се наслушах на остроумията ти, Гордън. Цели месеци. Време е да си признаем истината.

— Ъ-хъ. И каква е тя?

— Че методите ти все пак са погрешни.

— Защо?

— Не зная. — Той сви рамене и отново наведе глава, с вдигнати вежди. — Не мога да стоя постоянно в лабораторията.

— Ние успяхме да подредим резонансните сигнали…

— Така че да изглежда, сякаш казват нещо — търпеливо се усмихна Лейкин. — Те биха могли да казват каквото и да е, Гордън, ако си поиграеш с тях достатъчно време. Виж — разпери ръце той. — Помниш ли онзи астроном Лоуел?

— Да — подозрително отвърна Гордън.

— Той „открил“ каналите на Марс. Виждал ги с години, с десетилетия. Други хора съобщили, че са ги забелязали. Лоуел имал своя собствена обсерватория в пустинята, бил богат човек. Там разполагал с отлични условия за наблюдение. Имал време и чудесно зрение. Тъй че открил доказателства за разум.

— Да, но… — започна Гордън.

— Единствената му грешка била, че стигнал до погрешни изводи. Разумният живот бил откъм неговата страна на телескопа, а не откъм тази на Марс. Умът му Лейкин посочи с показалец към собственото си слепоочие, — виждал колебливи образи и после въвел ред в тях. Заблудил го собственият му разум.

— Да, да — кисело каза Гордън. Не можеше да измисли контрааргумент. Лейкин бе по-добър в тези неща, знаеше повече истории, имаше тънка интуиция за маневриране.

— Предлагам да не се превръщаме в Лоуел.

— И веднага да публикуваме онова нещо за спонтанния резонанс — като се опитваше да мисли, отвърна Гордън.

— Да. Тази седмица трябва да довършим предложението за ННФ. Можем да се позовем на материала за спонтанния резонанс. Бих могъл да подредя данните от дневниците по такъв начин, че да използваме същия ръкопис за статия за „Физикъл Ривю Летърс“.

— И каква ще е ползата да я пратим във ФРЛ? — попита Гордън, мъчейки се да реши как да реагира.

— В предложението си до ННФ можем да споменем статията в библиографския списък като „представена във ФРЛ“. Това ще покаже, че е от първостепенно значение. Всъщност… — той сви устни замислен и погледна над въображаемите си очила, — … защо да не кажем „публикувана във ФРЛ“? Сигурен съм, че ще я приемат, а „публикувана във ФРЛ“ придава повече тежест.

— Това не е вярно.

— Скоро ще е. — Лейкин седна зад бюрото си и се облегна напред, стиснал ръце една в друга. — И честно ти казвам, че без нещо интересно, нещо ново, стипендията ни е съмнителна.

Гордън твърдо и продължително го изгледа. Лейкин се изправи и отново се заразхожда.

— Не, разбира се, това беше само идея. Ще кажем „представена“, което ще бъде достатъчно. — Той замислено обиколи кабинета с премерена крачка. Спря пред черната дъска с грубо скицираните данни. — Много странен ефект. Прави чест на своя откривател — на теб.

— Айзък — внимателно каза Гордън. — Няма да оставя идеята си.

— Добре, добре — отвърна Лейкин, като го хвана за ръката. — Потъни в нея. Сигурен съм, че проблемът с Купър ще се реши навреме. Ти би трябвало да подредиш данните за изпита му за покриване на докторска степен, нали знаеш.

Гордън разсеяно кимна. За да разработи пълна изследователска програма за дисертация, един студент трябваше да издържи двучасов устен изпит. Купър щеше да се нуждае от известна подготовка. Той проявяваше склонност да се смразява в присъствието на повече от двама членове на факултета — забележително разпространено явление сред студентите.