Пейзажите на времето

— Радвам се, че уредихме това — измърмори Лейкин. — Ще ти покажа план на статията за ФРЛ в понеделник. Междувременно… — хвърли поглед към часовника си той, — започва колоквиумът.

Гордън се опитваше да се съсредоточи върху лекцията от колоквиума, но някак си нишката на изложението продължаваше да му убягва. Само на няколко реда от него Мъри Гел-Ман обясняваше „осмократно нагънатата“ схема за разбиране на основните частици на материята. Гордън знаеше, че би трябвало сериозно да следи дискусията, защото ставаше дума за наистина фундаментален въпрос. Теоретиците на елементарните частици вече твърдяха, че за тази си работа Гел-Ман трябва да получи Нобелова награда. Той се намръщи и се намести напред на стола си, загледан в уравненията. Някой от публиката зададе скептичен въпрос и Гел-Ман се обърна, винаги спокоен и хладнокръвен, за да го обори. Публиката следеше спора с интерес. Гордън си спомни последната си година в Колумбия, когато за пръв път започна да посещава колоквиумите на физическия факултет. Беше забелязал една очевидна характерна черта на тези седмични срещи, за която никога не чу да се приказва. Всеки можеше да задава въпроси и когато Гордън го правеше, вниманието на публиката се насочваше изцяло към него. Колкото по-продължителна бе размяната на реплики между лектора и питащия, толкова по-добре. А ако последният заловеше лектора в грешка, той беше възнаграждаван с кимане на глави и усмивки от заобикалящите го. Всичко това бе ясно, а двойно по-ясно беше, че никой от публиката не се готвеше за колоквиумите, никой не учеше за тях.

Темата на колоквиума се обявяваше една седмица предварително. Гордън започваше да чете по нея и да си взима бележки. Преглеждаше статиите на лектора, като обръщаше особено внимание на заключенията — там авторите обикновено излагаха някои размишления, нахвърляха нови идеи и понякога отправяха косвени удари на съперниците си. После прочиташе и статиите на съперниците им. Те винаги пораждаха няколко сериозни въпроса. Понякога такъв въпрос, зададен невинно, можеше да спука балона на идеите на лектора като кама. Това предизвикваше заинтригуван шепот сред публиката и любопитни погледи към Гордън. Дори обикновените въпроси, ако бяха зададени подходящо, предизвикваха впечатлението за задълбочено разбиране. Отначало Гордън беше започнал да извиква въпросите си от задните редове. След няколко седмици се премести напред. Старшите професори в катедрата винаги заемаха местата на първите редове и скоро той седеше само на два реда зад тях. Когато задаваше въпрос, те се обръщаха да го погледнат. След още няколко седмици Гордън бе на втория ред. Щатните професори започнаха да му кимат, докато заемаха местата си преди началото на колоквиума. До Коледа повечето от членовете на катедрата вече го познаваха. Оттогава изпитваше слабо чувство на вина за това, но в края на краищата, не бе направил нищо лошо, а просто проявяваше сериозен и постоянен интерес. Ако това се бе оказало в негова полза, толкова по-добре. Тогава той беше демон за физиката и математиката и повече му харесваше да гледа как лекторът вади аналитичния заек от математическия цилиндър, отколкото някое представление на Бродуей. Веднъж прекара цяла седмица в опити да открие пукнатина в Последната теорема на Ферма, като бягаше от лекции, за да си води бележки. Някъде около 1650 г. Пиер дьо Ферма беше надраскал уравнението xⁿ + yⁿ = zⁿ в полето на своя екземпляр от „Аритметиката“ на Диофант. Той написал, че ако x, y, z и n са положителни числа, уравнението няма решение при n по-голямо от две. „Доказателството е прекалено дълго, за да го напиша на това поле“ — надраскал Ферма. През последвалите 300 години никой не беше успял да го докаже. Дали математикът не бе блъфирал? Може би не е имало доказателство. Всеки, който успееше да реши въпроса с математическа демонстрация, щеше да се прочуе. Гордън се помъчи с тази загадка и след като започна да изостава с учебния материал, се отказа. Но се закле някой ден да се върне към нея.

В Последната теорема се криеше много математическа красота, но не затова я бе атакувал. Обичаше да решава проблеми, просто защото съществуваха. Така беше с повечето учени — от малки започваха да играят шах и да решават загадки. На Гордън му се струваше, че това, наред с амбицията, бяха двете особености, които характеризираха всички учени. За миг се замисли колко различни бяха те двамата с Лейкин, въпреки общите им научни интереси — и после внезапно се сепна. Главите на съседите му се обърнаха от рязкото му движение. Гордън мислено си повтори разговора с Лейкин, спомни си как професорът ловко отклони обяснението му за съобщението, първо с уловката за Купър, после с разказа за Лоуел, последван от увъртанията около онази работа с израза „публикувана във ФРЛ“. Лейкин беше получил публикацията си във ФРЛ, която толкова желаеше, в съавторство с Гордън и Купър, докато самият Гордън разполагаше единствено с машинописния текст на съобщението.