Пейзажите на времето

— Е, въпросът далеч надхвърли тези рамки.

— Как така?

— Получих доста телефонни обаждания. Ти също щеше да получиш, ако си беше седял в кабинета.

— От кого?

— От колеги. Хора, които се занимават с ядрен резонанс. Всички те искат да знаят какво става. Аз също.

— Ами… — Гордън обобщи второто съобщение и решението на Шрифър. — Страхувам се, че Сол наистина прекрачи границата, но…

— Съгласен съм. Позвъни ми и шефът на личен състав.

— И какво?

— И какво ли? Наистина, той няма много действителна власт. Но колегите ни имат. Приели са решение.

— Какво?

Лейкин сви рамене.

— Ще трябва да отречеш заключенията на Шрифър.

— Ъ? Защо?

— Защото са погрешни.

— Аз не зная това.

— Човек не трябва да излиза с твърдения, които не може да докаже.

— Но да ги отречем също няма да е вярно.

— Смяташ ли хипотезата му за вероятна?

— Не — неспокойно се раздвижи Гордън. Бе се надявал да не му се налага да казва каквото и да е — нито да потвърждава, нито да опровергава.

— Тогава недей да се съгласяваш с него.

— Не мога да отрека, че сме получили онова съобщение. Беше казано съвсем ясно.

Лейкин вдигна вежди с презрителното изражение на европеец, с което като че ли искаше да каже: „Как мога да се разбера с такъв човек?“. В отговор Гордън несъзнателно дръпна панталоните си, мушна палци в колана на хълбоците си и сви рамене. Абсурдно, той изведнъж си представи Марлон Брандо в същата поза, присвил очи срещу някакъв главорез, който току-що се е изпречил на пътя му. Гордън премигна и се опита да измисли какво да каже.

— Нали разбираш — внимателно продължи Лейкин, — че приказките за съобщението — освен че ще те направят на глупак, — ще хвърлят съмнение върху ефекта на спонтанен резонанс?

— Може би.

— Някои от телефонните обаждания бяха свързани точно с този въпрос.

— Може би.

Лейкин остро го изгледа.

— Струва ми се, че ще трябва да се поогледаш и да помислиш за това.

— Да блестиш е по-добре, отколкото да се оглеждаш — шеговито измърмори Гордън.

Професорът се вцепени.

— Какво си…

Телефонът иззвъня. Гордън с облекчение грабна слушалката. Отговорите му бяха едносрични.

— Добре. Значи в три часа. Номерът на кабинета ми е 118.

Когато затвори, той безизразно погледна към Лейкин и каза:

— „Сан Диего Юниън“.

— Ужасен вестник.

— Естествено. Искат някои подробности за историята.

— Ще се срещнеш ли с тях?

— Разбира се.

Лейкин въздъхна.

— И какво ще им кажеш?

— Ще им кажа, че не зная откъде, по дяволите, идва сигналът.

— Неразумно. Неразумно.

След като Лейкин си тръгна, Гордън се замисли за ненадейната фраза, която беше изрекъл: „Да блестиш е по-добре, отколкото да се оглеждаш“. От кого ли я бе чул? Навярно от Пени — звучеше като някаква литературна забележка. Но наистина ли мислеше така? Гонеше ли слава, като Шрифър? Бяха го навикнали да поема известно количество вина за подобни неща — такова бе клишето, нали, евреите изпитваха чувство за вина, така ги бяха научили майките им. Но не ставаше дума за вина, не — интуицията ясно му подсказваше това. Инстинктивно чувстваше, че в съобщението се криеше нещо, че беше истинско. Стотици пъти бе премислял нещата и трябваше да разчита на собствената си преценка, на собствените си данни. И ако за Лейкин темата бе глупава, ако Гордън му изглеждаше мошеник, така да бъде.

Той пъхна палци в колана си, погледна навън към калифорнийската насекомоподобна архитектура и се почувства добре, дяволски добре.

След като репортерът от „Сан Диего Юниън“ си тръгна, Гордън продължаваше да се чувства уверен, макар и с известно усилие. Журналистът му беше задал много тъпи въпроси, но така и трябваше да е. Физикът подчертаваше несигурните моменти, а „Юниън“ искаше ясни отговори на астрономическите въпроси, за предпочитане събрани в едно, поддаващо се на цитиране изречение. За Гордън основното бе как се прави наука — че отговорите винаги са временни, че винаги се чака резултатът от бъдещи експерименти. „Юниън“ очакваше приключения, вълнения и повече доказателства от един университет на пътя към своето величие. Наистина успя да измъкне известна информация, но не много.

Гордън подреждаше пощата си и отделяше част от материалите, за да ги прочете вечерта, когато пристигна Рамси.

След формалните поздрави — Рамси изглежда искрено се интересуваше от времето — той извади лист от някакъв плик и каза:

— Този образ ли показа Шрифър снощи?

Гордън го погледна.

— Откъде го взе?

— От твоя студент, Купър.

— А той откъде го е взел?

— Казва, че от Шрифър.

— Кога?

— Преди няколко седмици. Шрифър отишъл при него да провери точките и тиретата, така казва.

— Хм. — Гордън си помисли, че е трябвало да се досети, че Шрифър ще го направи. Предпазливостта му беше оправдана. — Добре, няма значение. И какво от това?

— Ами, не мисля, че има някакъв смисъл, но всъщност не съм разполагал с достатъчно време да… виж, това, което искам да те питам, е какво прави онзи тип Шрифър?

— Той дешифрира второ съобщение. Смята, че идва от звезда, наречена Херкулес 99, която…

— Да, да, знам. Въпросът е защо излезе по телевизията?

— За да разчете онзи образ.

— Той не знае за първото съобщение, онова, върху което работя аз, нали?