Пейзажите на времето

Маркъм се загледа в къдрещите се вълма мъгла, които се разтваряха над него в дирята на облака. После изведнъж го осени. Същината на проблема беше онзи наблюдател, човекът, който трябваше да гледа на нещата обективно. Кой бе той? В квантовата механика самите уравнения не казваха нищо за това в коя посока би трябвало да се движи времето. От момента, в който се направеше измерването, експериментът трябваше да се приема като нещо, което генерира вероятности. Уравненията можеха да кажат единствено колко вероятно е дадено „по-късно“ събитие. Това беше същината на квантума. Уравнението на Шрьодингер можеше да разгъва нещата и напред, и назад във времето. Едва когато наблюдателят посочеше с пръст и направеше измерването, нещо фиксираше посоката на времевия поток. Ако всемогъщият наблюдател измереше една частица и я откриеше в положение x, то той и даваше лек тласък със самия акт на наблюдението. Това беше принципът на несигурността на Хайзенберг. Не можеше да се каже точно колко силен тласък оказва наблюдателят на нещастната частица, така че бъдещото й положение бе донякъде несигурно. Уравнението на Шрьодингер описваше сбор от вероятности, свързани с това къде ще се появи после частицата. Човек можеше да ги открие като си представеше движеща се напред във времето вълна, която дава възможност на частицата да се появява на много различни места в бъдещето. Вероятностна вълна. Старата картина с билярдната топка, в която частицата се движи с Нютонова сигурност към следващата си точка, бе просто заблуда. Най-вероятното положение на частицата всъщност беше абсолютно същото като Нютоновото — но имаше и други възможни пътища. Не толкова вероятни, да, но възможни. Проблемът изникваше тогава, когато наблюдателят отново посочеше с пръст и направеше второто си измерване. Той откриваше частицата на едно място, а не в други възможни точки. Защо? Защото наблюдателят винаги смяташе сам себе си по принцип нютонианец — „класически измервател“, както се казваше на специализиран жаргон.

Маркъм широко се усмихна, когато излезе на „Кингс Пърейд“. В този аргумент се криеше уловка. Класически наблюдател не съществуваше. Всичко на света бе квантово-механично. Всичко се движеше според вероятностните вълни. Така че самият масивен, непокътнат експериментатор биваше тласнат назад. Той получаваше известен тласък от обидената частица и това означаваше, че наблюдателят също е квантово-механичен. Че е част от системата. Експериментът беше по-голям и по-сложен от простите идеи в миналото. Всичко бе част от експеримента и никой не можеше да се дистанцира от него. Можеше да се говори за втори наблюдател, по-едър от първия, който остава незасегнат от експеримента — но това просто преместваше проблема едно стъпало по-нагоре. Последното отстъпление беше цялата вселена да се разглежда като „наблюдател“, така че да се получи логична система. Но това означаваше, че целият проблем трябва да се реши от движението на вселената едновременно, без то да се разделя на удобни, отделни експерименти.

Същността на проблема беше какво кара частицата да се появява само в една точка? Защо избира едно от възможните положения, а не друго? Сякаш вселената имаше много възможни пътища, по които да поеме, а нещо я караше да избере само един от тях.

Маркъм спря, загледан в шеметната височина на „Грейт Сейнт Мери“. Над горния й перваз надничаше някакъв студент — валчеста глава на стоманеносиния фон.

Каква бе точната аналогия?

Тахионовият лъч поставяше същия проблем. Ако идеите на Маркъм бяха верни, някаква вероятностна вълна се движеше напред-назад във времето. Предизвикването на парадокс караше вълната да се движи в затворена верига, което довеждаше системата до пълна лудост и неспособност да реши в какво състояние би трябвало да се намира. Нещо трябваше да реши това. Имаше ли тук някаква аналогия, някакъв непоклатим наблюдател, който караше времето да тече напред, вместо назад?

Ако беше така, парадоксът имаше отговор. Законите на физиката някак си трябваше да осигурят отговор. Но уравненията продължаваха да немеят неразгадаеми. Както винаги, основният въпрос, на който отговаряше математиката, бе „как“, а не „защо“. Трябваше ли да се намеси неподвижният наблюдател? Кой беше той — Господ ли? Спокойно можеше да е Той.

Маркъм раздразнено поклати глава. Идеите се рояха като пчели, но той не можеше да ги фиксира. Изведнъж изръмжа и се отклони през велосипедната алея към „Боус & Боус“.

Новите книги бяха малко — издателският бизнес западаше, отстъпвайки пред телевизионната вълна. Вниманието му привлече някаква жена, която се занимаваше със счетоводната книга — много секси. Извън неговия възрастов обхват обаче, мрачно си помисли той. Беше започнал да се приближава до етапа, през който амбициите почти винаги надхвърляха вероятността за успех.