Пейзажите на времето

— Ъ? К’во? — безумно се огледа той. После се обърна към учения. Поколеба се, сетне се реши и се затича в обратната посока. Маркъм се усмихна. Стандартната им тактика беше да изчакат, докато пристигне автобусът и вниманието на опашката се насочи към качването. Тогава грабваха чантичките на няколко жени и отцепваха на висока скорост. Преди тълпата да пренасочи вниманието си, те отдавна бяха изчезнали. Маркъм бе виждал същата маневра в Лос Анджелис. Малко мрачно осъзна, че нямаше да разбере какво се готви, ако мъжът не беше чернокож.

Тръгна надолу по Хай стрийт. Просяшки ръце магически изникваха пред него, когато видеха американското му яке и после светкавично изчезваха, щом се намръщеше. На ъгъла на „Сейнт Андрюс“ и Маркет стрийт се намираше бръснарницата на Барет. Един избледнял надпис съобщаваше: „Барет желае да бръсне единствено и само мъже, нежелаещи да се бръснат сами“. Маркъм се засмя. Това бе типично кеймбриджска шега, намек за местния силогизъм на Бертран Ръсел и математиците отпреди един век. Това го върна към проблема, който го измъчваше — хаосът от смисъл, обкръжаващ експериментите на Ренфрю.

Очевидният въпрос беше: „Ами Барет? Кой ще обръсне бедния стар Барет?“ Ако Барет искаше да се избръсне и ако надписът отговаряше на действителността, то значи той не искаше да се избръсне сам. И ако Барет не се избръснеше сам, то според надписа му той искаше да се избръсне. Ръсел беше измислил този парадокс и се бе опитал да го реши посредством открития и наименован от него „мета-надпис“, който гласеше: „Барет се изключва от групата на всички мъже, за които се отнася първият надпис“. Това чудесно приключваше въпроса за Барет, но нещата в истинския свят не бяха толкова лесни, утрешното предложение на Питърсън да не пращат съобщението за банката бе притеснило Маркъм повече, отколкото искаше да покаже. Проблемът с цялата тахионова теория се състоеше в това, че идеята за причинно-следствената верига не съответстваше на собственото ни възприемане на времето като движещо се напред. Ами ако не пратеха това съобщение? Стегнатата малка верига, чиито стрели летяха от бъдещето към миналото и обратно, щеше да се разпадне. В нея нямаше никакви човешки същества. Целта на съвременната физична теория беше да говори за действителността като независима от наблюдателя — поне ако се изключеше квантовата механика. Но ако Питърсън се намираше в причинно-следствената верига, той притежаваше способността да променя решението си по всяко време и така да променя цялото проклето нещо. „А може би го беше направил?“ Маркъм спря, погледна през покритото с прах стъкло и видя как подстригват кехлибарената коса на някакво момче. Къде бе човешката свободна воля в тази загадка?

Уравненията немееха. Ако Ренфрю успееше, как щяха да се променят нещата около тях? Маркъм внезапно си представи свят, от който липсваше океанският цъфтеж. Заедно с Ренфрю и Питърсън щеше да излезе от „Кавендиш“, за да открие, че никой не разбира за какво бръщолевят те. „Океански цъфтеж ли? Отдавна решихме този проблем.“ И тримата щяха да се превърнат в безумци, в странно трио, споделящо обща заблуда. Все пак, за да следва логиката, уравненията твърдяха, че пращането на съобщението не би могло да окаже чак такова силно въздействие. На първо място то би могло да премахне самата причина за излъчването на тахионите. Така че трябваше да има някаква логична картина, в която Ренфрю все още да е получил първоначалните си данни, да се обръща за помощ към Световния съвет и в същото време…

Маркъм се отърси от настроението си, усещайки, че по тялото му пролазват студени тръпки. Тук имаше нещо по-дълбоко, някакъв липсващ, жизненоважен физичен въпрос.

Разтревожен, той бързо се отдалечи от бръснарницата. На просторното, оформено като пай поле, известно като „Паркърс Пийс“, лениво течеше игра на крикет. Преди един век тук беше наблюдавал игрите математикът Г. Х. Харди, помисли си Маркъм, и често бе пропилявал следобедите си в мързел, точно като него сега. Маркъм разбираше целта на играта, но не и подробностите. Никога не бе знаел жаргона на крикета и не можеше да определи дали играта е добра. Той мина зад редовете от зрители, които се бяха отпуснали на брезентовите си столове и се зачуди какво биха си помислили зрителите на крикет отпреди век за съвременна Англия. Подозираше обаче, че подобно на повечето хора дори в днешно време, те щяха да решат, че утрешният ден ще е почти същия като днешния.

Маркъм зави по Риджънт стрийт и мина покрай университетската ботаническа градина. Зад нея имаше мъжко училище. „Милостиво благоволявайки да разпореди правилата за горните класове“ — гласеше една древна кралска фраза. Той влезе през сводестата порта и спря пред дъската с училищни обяви. „Следните са загубили свои вещи. Да бъдат в кабинета на отговорника за дисциплината в четвъртък, 4-и юни.“