Пейзажите на времето

— Естествено. — Той излъчваше ведрата увереност на, човек, който е работил върху изчисленията и е открил решенията. Беше изпълнен с весела сигурност, идваща от първото му схващане на пълните Айнщайнови уравнения на полето — арабески на гръцки букви, разположени нарядко по страниците като ефирна паяжина. Когато ги бе видял за пръв път, му се бяха сторили безсмислени, просто наниз от заврънтулки. И все пак, да проследиш деликатните флексори, докато се свиват, докато горни индекси се редуват с долни и математически се свиват в конкретни класически величини — потенциал, маса, сили, векториращи в геометрия на кривите — това си беше върховно преживяване. Железният юмрук на реалното, скрит в кадифената ръкавица на весела математика. Маркъм виждаше в лицето на Питърсън колебливата озадаченост, която поглъщаше хората, когато се мъчеха да си представят идеи извън успокоителните три измерения и Евклидовата сигурност, ограничаваща техния свят. Зад уравненията се криеха необятни простори и прах, мъртва, но яростна материя, извиваща се към геометричната воля на гравитацията, звезди като кибритени главички, експлодиращи в безграничната нощ, оранжеви искри, които осветяваха само рядък пръстен от новородени планети. Именно математиката изграждаше всичко това — образите, които хората носеха в главите си, бяха полезни, но тромави, карикатури на свят, фин като коприна, безкрайно гладък и разнообразен. След като си видял това, след като наистина си го видял, фактът, че в едни светове могат да съществуват други, че в нашата собствена вселена могат да се развиват и още, не бе толкова голяма загадка.

— Струва ми се, че може да има обяснение за аномалното равнище на шума — каза Маркъм. — Ако съм прав, той изобщо няма термичен произход. Според мен, той идва от тахионите. Индиевоантимонидната проба не просто излъчва тахиони, а ги и приема. Получава се тахионов фон, който сме пренебрегнали.

— Фон ли? — попита Ренфрю. — От какво?

— Дайте да видим. Да опитаме с корелатора.

Ренфрю направи няколко настройки и отстъпи от осцилоскопа.

— Така би трябвало да стане.

— Какво да стане? — попита Питърсън.

— Това е анализатор на затворена кохерентност — обясни Маркъм. — Той отделя първоначалния шум в индиевата проба — тоест шума от звуковата вълна — и разграничава всички сигнали от случайния фон.

Ренфрю напрегнато гледаше датчика на осцилоскопа. По скалата трептеше сложна вълнова схема.

— Като че ли на равни интервали се забелязва поредица от импулси — каза той. — Но от време на време сигналът изчезва. — Той посочи към плавната линия, която се изгубваше сред смущенията, щом доближеше дясната страна на екрана.

— Доста постоянен сигнал, да — съгласи се Маркъм. — Ето един пик, после пауза, след това два пика заедно, отново нищо, сетне четири почти един върху друг, после пак нищо. Странно.

— Какво е това според вас? — попита Питърсън.

— Не е обикновеният фон, това е ясно — отвърна Ренфрю.

— Кохерентен е, не може да е естествен — каза Маркъм.

Ренфрю:

— Не. По-скоро…

— Шифър — довърши вместо него Маркъм. — Хайде да запишем част от това. — Той започна да пише по дъската за бележки. — В момента ли се приемат тези сигнали?

— Не, настроих апарата така, че да запише интервал от сто микросекунди. — Ренфрю протегна ръка към датчика на осцилоскопа. — Искаш ли друг интервал?

— Почакай да запиша този.

— Защо просто не го фотографирате? — попита Питърсън.

Ренфрю многозначително го погледна.

— Нямаме лента. Бюджетът е съвсем орязан, а лабораториите в последно време не са основен приоритет, нали знаете.

— Иън, запиши това — прекъсна ги Маркъм.

След час резултатите станаха очевидни. Шумът се оказа всъщност сбор от много сигнали, всеки от които покриваше останалите. От време на време се появяваха кратки групи от импулси, само за да бъдат погълнати в оглушителната буря.

— Защо има толкова сблъскващи се сигнали? — попита Питърсън.

Маркъм сви рамене. Той сбърчи нос в несъзнателно усилие да намести очилата си по-нагоре. Това придаде на лицето му изражение на внезапно, силно отвращение.

— Предполагам, че е възможно да са от далечното бъдеще. Но и вариантът с вселената с други в нея също ми звучи приемливо.

— Аз не бих възлагал големи надежди на една нова астрофизична теория — възрази Ренфрю. — Онези колеги спекулират с идеите като стокови брокери.

Маркъм кимна.

— Разбира се, те често взимат зрънце истина и го карат да се раздуе в някакъв интелектуален разтвор. Но този път имат право. Далеч сред галактиките има необяснени източници на инфрачервена светлина. Така биха изглеждали микровселените. — Той направи палатка с длани и се усмихна в нея — любимият му академичен жест. В такива моменти му действаше успокоително да може да изпълни някакъв ритуал. — Онзи твой осцилоскоп показва сто пъти повече от обикновения шум, който очакваше, Джон. Харесва ми идеята, че не сме единствени и имаме фон от тахионови сигнали. Сигнали от различни епохи, да. А също и от онези микроскопични вселени.

— Те обаче, се появяват и изчезват — забеляза Ренфрю. — Все пак мога да предавам за кратко.