Пейзажите на времето

— Ами… — поколеба се Гордън. — Не, не искам да размътвам нещата още повече. — Той се зачуди дали Рамси щеше да продължи да работи по експериментите, ако съобщението станеше публично достояние. По дяволите, доколкото знаеше, в историята наистина бе замесен някакъв елемент от националната сигурност. Гордън беше сигурен, че не иска да се забърква в това. Не, по-добре да остави нещата така.

— Гордън, мога да разбера чувствата ти. — Гласът на Сол се затопли. — Единствено те моля да не заставаш на пътя на това, което се опитвам да направя. Аз няма да ти се пречкам, недей ми се пречка и ти.

— Ами… — Гордън замълча. Гневът му се бе притъпил.

— И наистина съжалявам за Кронкайт и че името ти се забърка в историята. Разбрахме ли се?

— Ами… разбрахме се — измърмори Гордън, без всъщност да знае с какво се съгласява.

15.

1998 г.

Грегъри Маркъм стоеше със сключени зад гърба си ръце. Посивялата коса по слепоочията му придаваше отдалечен, тържествен вид. Приглушеното бръмчене на лабораторията му се струваше сгряващ звук, делово жужене на уреди, които, макар и само по непредвидимите си повреди и индивидуалности, често напомняха на заети простосмъртни работници. Лабораторията беше остров от звуци в смълчания корпус на „Кавендиш“ и управляваше всички останали източници. „Кав“ бе навлязъл в съвременната епоха, използвайки труда на Фарадей и Максуел, за да създаде домашното чудо на електричеството. Сега, помисли си Маркъм, в центъра му оставаха неколцина мъже, които се опитваха да достигнат миналото като плувци срещу течението.

Ренфрю се движеше сред редиците от уреди, като се хвърляше от едно проблемно място на друго. Маркъм се усмихна на енергията му. Отчасти тя се дължеше на безмълвното присъствие на Иън Питърсън, който се беше отпуснал на стола си и наблюдаваше датчика на осцилоскопа, показващ основния сигнал. Ренфрю се ядосваше, съзнавайки, че под прикритието на хладнокръвието си, Питърсън никога не загубваше наблюдателния си поглед.

Ренфрю се върна с трополяща походка при централния осцилоскоп и погледна към хаоса от шумове.

— По дяволите! — буйно изруга той. — Този проклет шум не изчезва.

— Е, не е абсолютно задължително да пратите нови сигнали, докато съм тук — успокои го Питърсън. — Просто наминах, за да видя как върви работата.

— Не, не. — Ренфрю неловко размърда рамене под кафявото си яке. Маркъм забеляза, че джобовете му са натъпкани с електронни части, очевидно оставени и забравени там. — Вчера всичко вървеше отлично. Няма причина да не е така и днес. Спокойно предадох астрономическата част за три часа.

— Трябва да кажа, че не виждам такава необходимост — отвърна Питърсън, — като се има предвид колко сложно е да се излъчи наистина важната…

— Това ще е в помощ на онзи, който приема съобщението — обясни му Маркъм, като пристъпи напред. Изражението на лицето му бе твърдо неутрално, макар всъщност да беше леко развеселен от начина, по който другите двама винаги намираха за какво да спорят помежду си. — Джон смята, че за тях може да е полезно да знаят кога ще им е най-лесно да засекат лъча ни. Астрономическите координати…

— Отлично разбирам това — прекъсна го Питърсън. — Не разбирам обаче, защо не посветите спокойните си моменти на същностния материал.

— Като например? — бързо попита Маркъм.

— Да им кажете какво правим ние, да повторите данните за океана и…

— Направихме го безброй пъти — не изтърпя Ренфрю. — Но ако те не могат да го приемат, каква, по дяволите…

— Вижте, вижте — меко каза Маркъм, — има достатъчно време за това, нали? Съгласни ли сте? Когато шумът изчезне, първото, което ще направим, е да пратим онова ваше банково съобщение, а после Джон може…

— Не го ли пратихте веднага? — изненадано извика Питърсън.

Ренфрю отвърна:

— А, не, не бяхме свършили с другия материал и…

— Добре! — Питърсън изглеждаше възбуден. Той бързо се изправи и енергично се заразхожда из малкото пространство пред извисяващите се сиви шкафове. — Разказах ви как открих бележката — доста изненадващо, трябва да призная.

— Да — съгласи се Маркъм. Сутрешната поява на Питърсън с пожълтелия лист хартия беше предизвикала силно вълнение. Изведнъж всичко това започна да им се струва съвсем реално.

— Е — продължи Питърсън, — обмислях въпроса как да, хм, разширите експеримента.

— Да го разширим ли? — попита Ренфрю.

— Да. Не изпращайте моето съобщение.

— Мили Боже — бе единственото, което успя да каже Маркъм.

— Но, но, не разбирате ли, че… — Гласът на Ренфрю пресекна.

— Мислех си, че ще се получи интересен експеримент.

— Естествено — съгласи се Маркъм. — Много интересен. Но ще предизвика парадокс.

— Именно такъв беше замисълът ми — бързо отвърна Питърсън.

— Но парадоксът е точно онова, което искаме да избегнем — възрази Ренфрю. — Той ще провали цялата идея.

— Аз ви го обясних — каза на Питърсън Маркъм. — Онзи превключвател, който е замръзнал между включено и изключено положение, спомняте ли си?

— Да, отлично разбирам това, но…

— Тогава не предлагайте глупости! — извика Ренфрю. — Щом искате да се свържете с миналото и знаете, че сте го постигнали, стойте настрана.