Пейзажите на времето

— Добре — каза Питърсън. От известно време не се беше обаждал. — Продължавайте тогава.

— Надявам се онези хора от 1963 г. да не са разполагали с толкова чувствителен детектор, че да регистрират този шум — каза Ренфрю. — Ако се придържат към нашите сигнали — а те би трябвало да изпъкват над този фон, когато предаваме нормално, — всичко ще бъде наред.

— Грег — замислено рече Питърсън с разсеян поглед, — има и нещо друго.

— О? Какво?

— Ти постоянно приказваш за малките вселени в нашата и за това как засичаме техните тахионови съобщения.

— Точно така.

— Не е ли малко егоцентрично? Откъде знаем, че ние, на свой ред, не сме малка вселена вътре в някоя друга?

Грегъри Маркъм се измъкна от „Кавендиш“ в ранния следобед. Питърсън и Ренфрю все още не бяха в състояние да не се заяждат помежду си. Администраторът очевидно беше заинтригуван от експеримента, въпреки автоматичния си навик да се дистанцира. Ренфрю оценяваше подкрепата му, но продължаваше да натиска за още. Маркъм намираше сложното им маневриране за комично, още повече, защото всъщност бе несъзнателно. Речта на двамата мъже бе определена от класовия им произход. Ако Ренфрю беше останал работнически син, той спокойно щеше да се разбира с Питърсън, тъй като и двамата щяха да знаят фиксираната си от времето роля. Като човек, плуващ в екзотичните академични води обаче, Ренфрю нямаше на какво да се опре. Науката имаше свой начин за решаване на такива конфликти. Човек можеше да дойде без никакъв произход и да даде приноса си, без да трябва да усвоява каквито и да е нови маниери на поведение в обществото. В този смисъл отличен пример в Кеймбридж бе Фред Хойл. Хойл беше астроном от стария тип — ексцентричен търсач на истината, който излизаше с противоречиви теории и помиташе по пътя си хладните, рационални маниери, когато не отговаряха на настроението му. Ако експериментът му успееше, Ренфрю спокойно можеше да се окаже забележителен колкото Хойл — издънка на работническата класа, устояваща на бурята през цялото време. Днес повечето учени с тъмен произход се държаха неутрално и учтиво — така беше по-безопасно. Ренфрю не бе от тях. Успехът на големите съвременни научни екипи зависеше от добре организираните, гладко протичащи, мащабни операции, чиято стабилност изискваше минимум смущения — как беше терминът? — „междуличностни взаимоотношения“. Ренфрю бе самотник с бодлива психика. Странното беше, че се държеше съвсем учтиво с повечето хора и единствено съзнателното парадиране с класови символи от страна на такива като Питърсън го изкарваше от равновесие. По време на случайните си визити Маркъм бе наблюдавал изострянето на класовите противоречия в Англия в продължение на десетилетия. Времето изглежда беше засилило вътрешните връзки в класата за голямо объркване на снизходителните марксисти, които обикновено спъваха правителствените програми. Обяснението изглеждаше ясно за Маркъм: при ускоряващия се икономически упадък, последвал богатите години на петролодобива в Северно море, хората подчертаваха различията, за да запазят живо чувството за собствената си стойност. „Ние“ срещу „Тях“ — това караше кръвта да кипи. По-добре да играят на тази разсейваща древна игра, отколкото да погледнат в лицето сивата хватка на наближаващото бъдеще.

Маркъм сви рамене, докато си мислеше за тези неща и вървеше по „Котън“, обратно към тържествените островърхи покриви на града. Той беше американец, а следователно свободен от тънките класови ритуали, чужденец с право на временно пребиваване. Прекараната година тук го беше накарала да привикне с езиковите разлики. Вече разпознаваше скептичното вдигане на вежди и високото, сухо „хм-м“ на Питърсън като добре наточено социално оръжие. Изисканият, обработен звук на Питърсъновите „свобходно време“ и „графхик“ определено беше далеч по-приемлив от механичното квакане на американските администратори, които наричаха всяка информация „входяща“, винаги се „обръщаха към проблема“, представяха предложенията като „пакет“, но не винаги го „купуваха“ и които водеха „диалог с публиката“. Ако човек възразеше на подобна терминология, те отвръщаха, че е въпрос „единствено на семантика“.

Маркъм напъха ръце в джобовете на якето си и бавно продължи напред. Вече в продължение на дни се отегчаваше с едно спъващо го изчисление от областта на математическата физика и копнееше за дълга, самотна разходка, която да му помогне да се освободи от раздразнението. Той мина покрай някакъв строеж, където облечени в работни комбинезони шимпанзета носеха камъни и вършеха различна тежка работа. Забележително до какво беше довело през последните години човъркането в ДНК.

Когато наближи опашката на автобусната спирка, нещо привлече вниманието му. Чернокож мъж в спортни обувки стоеше на края й. Очите му шареха, а главата му се мяташе насам-натам, сякаш на пружини. Маркъм се приближи до него, промърмори: „Ченге зад ъгъла“ и продължи нататък. Мъжът замръзна.