Пейзажите на времето

Никакво „моля“. Никакви ненужни лиготии — просто директно заявление. Маркъм можеше да си представи краткия разговор: „Съжалявам, нали разбирате…“, „Обичайно наказание. Петдесет реда отличен краснопис. Донесете ми ги утре в междучасието.“ И ученикът щеше да напише: „Безотговорното ми отношение към личните ми вещи ще престане.“

Фактът, че ученикът спокойно можеше да използва някой от наскоро изобретените диктофони за почти всичките си домашни работи, нямаше никакво значение — тук беше царството на принципа.

Странно как устояваха на времето системите, когато всичко друго — сгради, политика, слава — изчезваше. Може би именно в това се криеше силата на тази страна. Тук властваше някакво безвремие, прекалено крехко, за да издържи на сухия калифорнийски въздух. Сега, когато лятото беше разцъфтяло с пълна сила, с благовъзпитания си вид училищата и колежите изглеждаха още поостарели — парчета износено време. Маркъм усети как собственото му настроение се освобождава от безкрайната сурова зима и дъждовната пролет.

Той остави мислите си да се отклонят от въпроса за тахионите, търсейки убежище в тази спокойна аура на миналото. За него тук бе различно, знаеше това. Англичаните бяха риби, плуващи в това море на миналото. За тях то присъстваше осезаемо и продължаваше да живее, критикувайки събитията като едва доловимо суфлиране. Американците възприемаха миналото като скоба, отворена в носещите се напред изречения на настоящето, забележка, нещо встрани от потока.

Маркъм тръгна обратно към колежите, оставил чувството за натиска на времето да го проникне. Заедно с Джан бяха ходили на прием в няколко от тях — върховното англофилско преживяване. Мемориалната чиния, която блестеше като живак и бокалите с гербове. В облицованата с полирано дърво стая за след вечеря в позлатени рамки висяха намръщените портрети на основателите на колежа. В огромната трапезария Джан с изненада се беше сблъскала с фактическа сегрегация: възпитаниците на „Итън“ на една маса, тези на колежа „Хароу“ — на друга, завършилите по-незначителни училища — на трета и накрая, на последната маса — училите в държавни училища и всички останали. За един американец в такава цитадела на образованието, след десетилетия свирепа борба за равенство на всяка цена, това изглеждаше странно. Усещаше се някакво настойчиво упование в наследените предимства и дори идеята, че тази система е наследено достойнство. Миналото бе навсякъде. Можеш да си в крак с времето до секунда, да си високо образован и въпреки това да си седиш тихо и удобно в хора на параклиса в „Кингс колидж“ и да слушаш как херувимчетата в елизабетински ризи се опитват да пръснат витражите с дискантовото си пеене. Като че ли в някакъв мъгляв смисъл миналото все още беше тук, сякаш всички те бяха свързани и възприемането на бъдещето като нещо осезаемо живееше в настоящето.

Маркъм се отпусна за миг и остави идеята да се изтрие от подсъзнанието му. Разходката беше точно онзи лек тласък, от който се нуждаеше умът му; бе използвал този метод и по-рано. Нещо… нещо за действителността, която трябва да е независима от наблюдателя…

Той вдигна поглед нагоре. Жълтеникав облак се носеше бързо и ниско над сивите кули и хвърляше тежка сянка върху стените на черквата „Грейт Сейнт Мери“. Камбани звънтяха с порои от звуци в светкавично захладнелия въздух — облакът като че ли изсмукваше топлината от вятъра.