Откъм вратата се чу глас:
— Хм, казаха ми…
— Да? — попита Гордън и се обърна. Мъжът бе облечен в увиснали панталони и яке а ла Айзенхауер. Изглеждаше на около петдесет и лицето му беше силно загоряло, сякаш работеше на открито.
— Вий ли сте перфесор Бърнстейн?
— Да. — Гордън се изкуши да прибави една от старите шеги на баща си: „Да, аз имам тази чест“, но сериозното изражение на човека му подсказа, че няма смисъл.
— Аз, аз съм Джейкъб Едуардс от Сан Диего? Свършил съм една работа, която мисля, че може да ви заинтересува? — Той превръщаше всяко свое изречение във въпрос.
— Каква работа?
— Ами, ваш’те експерименти, съобщенията и всичко останало? Кажете, тук ли получихте сигналите?
— А, да.
Едуардс влезе в лабораторията, като с удивление докосваше уредите.
— Внушително. Наистина внушително. — Той огледа някои от пробите, оставени върху работната маса.
— Хей — извика Купър, като вдигна поглед от координатното записващо устройство. — Хей, тези проби са покрити с… по дяволите!
— О, няма нищо, ръцете ми и тъй са си мръсни. Вий, момчета, си имате чудни уреди тука? Как плащате всичко туй?
— Имаме стипендия от… но, вижте, г-н Едуардс, с какво мога да ви бъда полезен?
— Ами, аз реших проблема ви, знайте ли? Реших го, да. — Едуардс не обърна внимание на свирепия поглед на Купър.
— Как, г-н Едуардс?
— Тайната — с потаен вид отвърна той, — е магнетизмът.
— О.
— Магнетизмът на нашто слънце, ето кво целят те?
— Кой? — Гордън започна да тършува из ума си за някакъв начин да разкара Едуардс от апаратурата.
— Хората, дето ви пращат онез писма? Те идват тук, за да откраднат нашия магнетизъм. Той е единственото, дето кара Земята да се върти около Слънцето — ето кво открих.
— Вижте, не мисля, че магнетизмът има някаква връзка с…
— Вашият експеримент тука — потупа той голямата полева бобина, — използва магнетизъм, нали?
Гордън не виждаше причина да отрича това. Преди обаче да успее да отвърне каквото и да е, Едуардс продължи:
— Били са привлечени от вашия магнетизъм, перфесор Бърнстейн. Те търсят още магнетизъм и сега кат са открили вашия, ще дойдат и ще го вземат.
— Разбирам.
— И ще вземат също слънчевия магнетизъм. — Той размаха ръце и погледна към тавана, като че ли имаше някакво видение. — Целия. Ний ще паднем в Слънцето?
— Не мисля…
— Мога да докажа всичко туй, знайте ли — спокойно го прекъсна мъжът с тон, който като че ли казваше: „Аз съм напълно с ума си.“ — Стоя сега тук пред вас кат човекът, дето е разкрил тайната на обединеното поле. Нали знайте? Отдето идват всички частици и отдето пристигат тез съобщения? Направих го.
— Леле Боже — кисело рече Купър.
Едуардс се обърна към него.
— Кво искаш да кажеш, момче?
Купър би отбой.
— Кажете ми, те на летящи чинии ли пристигат?
Лицето на Едуардс помръкна.
— Кой ти каза туй?
— Просто предположих — меко отвърна Купър.
— Имате нещо, дето не сте го рекли на вестниците?
— Не — намеси се Гордън. — Нямаме.
Едуардс насочи пръст към Купър.
— Тогаз що тоя каза… О! — Той замръзна, гледайки към студента. — Няма да кажете на вестниците, нали?
— Няма нищо…
— Няма да им кажете нищо за магнетизма, нали?
— Ние няма…
— Е, няма да я запазите за себе си! Общата теория на магнетизма си е моя и вий, вий, образовани… — той потърси думата, която му трябваше, отказа се и продължи: — Във ваш’те университети няма да ми попречите…
— Няма…
— … да ида във вестниците и да им кажа мойто виждане. И аз имам някво образование, знайте ли…
— Къде сте учили? — саркастично го попита Купър. — В „института на близката кръчма преди стачка“ ли?
— Вий… — Едуардс като че ли изведнъж се задави с думи — толкова много той не бе в състояние да изплюе наведнъж. — Вий…
Купър небрежно се изправи — изглеждаше мускулест и нащрек.
— Хайде, приятел. Мърдай.
— Кво?
— Вън.
— Не можете да ми откраднете идеите.
— Не ти ги искаме — каза Гордън.
— Почакайте да ги видите във вестниците. Само почакайте.
— Вън — повтори Купър.
— Няма да можете да видите и магнетичния ми мотор. Щях да ви покажа…
Гордън постави ръце на хълбоците си и тръгна към мъжа. От другата страна стоеше Купър и единственият му изход за бягство водеше към вратата на лабораторията. Едуардс заотстъпва, без да престава да говори. Мяташе им свирепи погледи и се мъчеше да открие някаква последна фраза, която да запрати срещу тях, но въображението му го изостави. Той се обърна с мърморене и излезе в коридора навън.
Гордън и Купър се спогледаха.
— Един от природните закони — рече Гордън, — е, че половината хора трябва да са под средната стойност.
— За гаусово разпределение, да — отвърна Купър. — Но е тъжно. — Той поклати глава и се усмихна. После се върна към работата си.