Пейзажите на времето

Едуардс беше първият, но не и последният. Щом статията от „Сан Диего Юниън“ бе отпечатана от други вестници, заприижда постоянен поток посетители. Някои идваха от Фресно и Юджийн, решени да разкрият загадката на съобщенията, всеки от тях уверен, че знае отговора, още преди да е видял свидетелствата. Някои носеха ръкописи, които бяха съчинили върху свои идеи за вселената като цяло, върху конкретна научна теория — Айнщайн беше любим обект за опровергаване — или, от време на време, върху експериментите на Гордън. Идеята за написване на предполагаемо учен трактат, като за единствен източник се използва някаква мъглява вестникарска статия, забавляваше Гордън. Някои от посетителите дори бяха публикували своите хипотези, използвайки любимото на аматьорите отпечатване на лични разноски. Те му ги показваха, нежно подавайки овързаните пакети със сензационни корици. В тях хаотични термини се блъскаха за място в изречения, които не водеха доникъде. Под ловки ръце се появяваха уравнения, накичени с нови символи като коледни елхи. Теориите, когато Гордън имаше време да ги изслушва, започваха и свършваха по средата — нямаха никаква връзка с каквото и да е друго нещо, известно във физиката и винаги нарушаваха първото правило на научния модел: не можеха да се проверят. Повечето от маниаците изглежда си мислеха, че за да изградиш нова теория, трябва само да откриеш нови термини. Наред с „енергия“, „поле“, „неутрино“ и други разпространени термини, се появяваха „макрон“, „суперон“ и „приливна сила“ — всички те неопределени, обгърнати в магическата аура на Верующия.

Гордън бързо се научи да ги разпознава. Те идваха в кабинета му или в лабораторията, или му се обаждаха вкъщи и само след миг той можеше да ги разграничи от обикновените хора. Маниаците още от самото начало използваха едни и същи ключови думи. Твърдяха, че са решили всичко — че са обхванали всички известни проблеми в един грандиозен синтез. „Обща теория“ — това незабавно ги издаваше. Друг характерен момент беше ненадейната, необяснима поява на Думите на Верующия, като например „суперон“. Отначало в такива случаи Гордън се смееше, небрежно се майтапеше с маниаците, понякога ги взимаше на подбив. Но третият отличителен белег на тези хора бе липсата на чувство за хумор. Те никога не се смееха, никога не отстъпваха от укрепените си позиции. Всъщност, явният присмех изваждаше на повърхността най-лошите им черти. Всички те бяха еднакво сигурни, че всеки работещ учен се стреми да открадне идеите им. Неколцина го предупредиха, че вече са подали молба за патент. (Фактът, че можеш да патентоваш изобретение, но не и идея им убягваше.) От този момент Гордън започна да се опитва да открие хитър изход от разговора. По телефона беше лесно — просто затваряше слушалката. С маниаците, които идваха лично, не бе толкова просто. Възраженията срещу техните грандиозни идеи неизбежно водеха до открити заплахи, че те ще — тук идваше ред на мрачния поглед, на неохотното решение, че трябва да използват последното оръжие — отидат във вестниците. Неизвестно защо, за тях пресата винаги беше арбитър на научните въпроси. Откакто Гордън бе поставен в прицела на вниманието им от „Сан Диего Юниън“, той, разбира се, ужасно се страхуваше от каквито и да е атаки срещу положението му на същите свещени страници.

Накрая Гордън усъвършенства отбраната си. По телефона овладя бързото затваряне — толкова бързо, че веднъж затвори на собствената си майка, когато не позна гласа й и не успя да разбере нищо смислено, поради трансконтиненталното пращене на статично електричество. Също толкова лесно се справяше с ръкописите и писмата на маниаците. Пишеше им кратко писъмце, в което казваше, че идеите им са „интересни“ (удобен, нищо неозначаващ термин) и че са извън неговата компетентност, така че не е в състояние да ги обсъжда. Това действаше — те никога не отговаряха. Най-лоши бяха маниаците, които идваха на място. Той се научи да се държи рязко, дори грубо. Това го избавяше от повечето от тях. По-трудните, упорити типове — от сорта на Едуардс — успяваше да навежда на други теми за разговор. После ги изблъскваше към вратата, като мърмореше успокоителни фрази — но никога не обещаваше да прочете ръкопис, да присъства на лекция или да потвърди дадена теория. Последният начин означаваше да се замеси още повече и губеше повече време. Просто ги изблъскваше към вратата и те си тръгваха — понякога неохотно, но си тръгваха.

Един страничен ефект от този прилив на маниаци се прояви в небрежните забележки на други членове на катедрата. Отначало ги гледаха с интерес. После започнаха да се забавляват и Гордън ги снабдяваше с анекдоти за странни теории и още по-странно поведение. Но постепенно настроението се промени. На други преподаватели не им харесваше катедрата да се прочува с изопачения си образ в „Сан Диего Юниън“. По време на следобедната почивка за кафе престанаха да го питат какви нови маниаци са се появили. Гордън забеляза промяната.

18.

24 май 1963 г.