Пейзажите на времето

— И че все още е невъзможно някой от Херкулес 99 да отговори на нашите радиостанции? Прекалено далеч е.

— Ами, да.

— И че ако това е съобщение оттам, те трябва да използват комуникации, по-бързи от светлината?

Аудиторията беше притихнала.

— Да. — Гордън се поколеба. Трябваше ли да подкрепи идеята на Сол? Или да се отдръпне?

Дайсън поклати глава.

— Миналата седмица говорих за една мечта. Хубаво е да се мечтае — но трябва и да се връщаме към действителността.

От тълпата се надигна вълна от смях, която се стовари върху Гордън. Без да се замисля, той отстъпи две крачки назад. Самият Дайсън изглеждаше изненадан от реакцията, но после се усмихна от мястото си по средата на амфитеатралната аудитория. Когато погледна към Гордън, лицето му се бе смекчило, сякаш за да притъпи острието на забележката си. Другите около него се пляскаха с длани по коленете, клатеха се напред-назад на столовете си, като че ли нещо беше отпуснало напрежението им и сега, по знак на Дайсън, бяха сигурни как да реагират.

— Аз не предлагам… — започна Гордън, но продължаващият смях го заглуши. — Аз не… — Той забеляза, че Айзък Лейкин се изправя от мястото си малко по-отпред и вляво. Публиката обърна очи от Гордън към него. Смехът престана.

— Бих искал да направя заявление — с кънтящ глас каза Лейкин. — Измислих идеята за спонтанния резонанс, за да обясня необикновените данни. Направих го съвсем честно. Смятам, че в тези експерименти наистина става нещо. Но тази работа със съобщенията… — презрително махна с ръка той. — Не. Не. Това са глупости. Сега се отказвам от каквато и да е връзка с тях. Не искам името ми да се свързва с такива… такива твърдения. Нека Бърнстейн и Шрифър правят каквото искат — аз няма да им сътруднича.

Лейкин решително седна на мястото си. Последваха ръкопляскания.

— Аз не предлагам решение на въпроса какво означава това — започна Гордън. Гласът му бе тънък и трудно произнасяше думите. Той погледна към Дайсън. Някой шепнеше на професора с широка усмивка. Лейкин, забеляза Гордън, седеше със скръстени пред гърдите си ръце и гледаше свирепо към НД и ДЕК. Гордън се обърна и вдигна очи към извисяващите се над него координати — огромни, безпристрастни и безпощадни.

— Но смятам, че то е там. — Той отново се завъртя към тълпата. — Зная, че звучи смешно, но… — Бръмченето на публиката продължаваше. Гордън се закашля и не успя да призове на помощ кънтящата увереност на Лейкин. Шумът ставаше все по-силен.

— Хм, Гордън… — Той с изненада откри, че до него е застанал ръководителят на катедрата. Проф. Глайър вдигна ръка към публиката и мърморенето престана. — Вече надхвърлихме определеното ни време, а тази вечер тук трябва да започне друга лекция. Повече, хм, повече въпроси могат да бъдат зададени по време на кафето, което е сервирано във фоайето. — Професорът даде знак за приглушените ритуални аплодисменти, които скоро потънаха сред шума на разпръскващата се тълпа. Някой мина покрай Гордън и каза на събеседника си:

— Е, може би Кронкайт вярва в това, но… — и събеседникът му избухна в смях. Гордън застана с гръб към черната дъска и се загледа в излизащите. Никой не дойде, за да му зададе въпрос. Групата около Лейкин бръмчеше. Дайсън се появи до Гордън.

— Съжалявам, че го приеха така — каза той. — Не исках да…

— Знам — измърмори Гордън. — Знам.

— Просто изглежда ужасно невероятно…

— Шрифър смята… — започна Гордън, но реши да остави този въпрос. — Какво мислите за останалата част от съобщението?

— Ами, честно, не вярвам, че е съобщение. Няма никакъв смисъл.

Гордън кимна.

— Хм, статията във вестника изобщо не ти помогна, нали разбираш?

Гордън кимна.

— Е, хм, тогава да вървим на кафе? — Дайсън неспокойно му кимна за сбогом и се присъедини към напускащата залата тълпа. Колоквиумът беше свършил и Гордън почувства как напрежението го напуска, за да бъде заменено от познатата вцепененост в края на деня. Докато събираше материалите си, ръцете му трепереха. „Трябва да се упражнявам повече — помисли си той. — Не съм във форма.“ Изведнъж реши да пропусне кафето. Да вървят по дяволите всичките. По дяволите цялата проклета тайфа.

19.

29 май 1963 г.

Метрдотелът на ресторант „Над Залива“ каза:

— Вечерята, сър, s’il vous plait.

— Хм, да.

Той ги поведе към маса с чудесна гледка към залива на Ла Хола. Осветени от прожекторите, вълните се разбиваха в пенести бели пръски.

— Желаете да има меню? — Гордън кимна, а Пени обели очи. След като мъжът им даде огромните листове на менюто и се отдалечи, тя каза:

— Господи, иска ми се да се бяха справили с акцента си.

— Вий какво ядете, мадам? Вий не харесва мой език? — отвърна Гордън.