Пейзажите на времето

Гордън отклони темата. Искаше му се още да разговаря за Ню Йорк, за причините да не остане там. Направи компромис, като разказа на Пени съдържанието на последното писмо от майка му. Тази далечна фигура като че ли беше свикнала с идеята, че той живее в „явен грях“. Но в писмата й имаше някаква странна мъглявост, която го безпокоеше. Когато той пристигна за пръв път в Калифорния, писмата й бяха дълги, пълни с подробности за ежедневието й, за съседите, за обикновените неща от живота в Манхатън. Сега тя му разказваше съвсем малко за онова, което правеше. Той чувстваше пустотата, останала от отсъствието на тези подробности, усещаше как нюйоркският му живот се отдалечава от него. Тогава бе изпитвал по-голяма увереност в себе си, светът му се беше струвал по-широк.

— Е, хайде, Гордън. Стига си размишлявал. Виж, донесла съм ти още неща.

Той разбираше, че Пени методично е планирала една весела вечер, пълна с награди. Тя извади изискан комплект писалка и молив „Крос“, вратовръзка в западен стил, а после и една необикновена лепенка: „Au + H₂O“. Гордън я хвана между палеца и показалеца си и деликатно я задържа във въздуха над масата, като че ли можеше да замърси тяхното телешко „piccata“.

— Каква е тази глупост?

— О, я стига. Просто шега.

— Следващия път сигурно ще ми донесеш екземпляр от „Съвестта на един консерватор“. Господи.

— Недей да се страхуваш от новите идеи.

— Нови ли? Пени, това са политикански…

— Те са нови за теб.

— Виж, Голдуотър може да е добър като съсед — добрите огради правят добрите съседи, нали така е казал Фрост? Ето ти малко литература. Но, Пени, той е глупак.

— Не е толкова глупав, че да даде Куба — вцепенено отвърна тя.

— Ъ? — Той беше искрено озадачен.

— Миналия октомври Кенеди подписа отказа ни. Просто ей така — енергично щракна с пръсти Лени. — Съгласи се да не прави каквото и да е против Куба, ако руснаците изтеглят ракетите си.

— Под „каквото и да е“ имаш предвид Залива на прасетата.

— Може би — сериозно кимна тя. — Може би.

— Кенеди вече измъкна доста фашисти. Кубинските изгнаници, Франко, а сега и Дием във Виетнам. Мисля…

— Ти изобщо не мислиш, Гордън. Наистина. Претъпкан си с всички тези източни идеи за начина, по който върви светът, а те са съвсем погрешни. Кенеди прояви слабост по отношение на Куба и сега само гледай — руснаците ще им дадат оръжие и те ще проникнат навсякъде, из цяла Южна Америка. Те са действителна заплаха, Гордън. Какво ще им попречи да пратят войски даже в Африка? В Конго?

— Глупости.

— Да не би да са глупости и това, че Кенеди орязва нашите свободи тук? Насилва стоманообработвателните компании да отстъпят, когато всички те са повишили цените? Какво ще стане със свободната инициатива?

Гордън вдигна ръка във въздуха.

— Виж, можем ли да обявим примирие?

— Просто се опитвам да те освободя от онези твои идеи. Вие, хората от Изток, не разбирате как в действителност вървят нещата в тази страна.

— Няколко момчета от „Ню Йорк Таймс“ сигурно мислят по тези въпроси — саркастично отвърна той.

— Леви демократи — започна Пени, — които не…

— Хей, хей — вдигна към нея ръка Гордън. — Мислех си, че сме обявили примирие.

— Ами… Добре. Съжалявам.

Той разсеяно погледна за миг чинията си и после изненадано попита:

— Какво е това?

— Салата от ангинари.

— Поръчвал ли съм я?

— Аз те чух.

— След телешкото? За какво ли съм си мислил?

— Сигурна съм, че не зная.

— Не ми трябва. Ще извикам някой от онези забавни сервитьори.

— Те не са „забавни“, Гордън. Те са обратни.

— Какво? — озадачено я попита той.

— Нали знаеш. Хомосексуалисти.

— Педерасти? — Гордън се чувстваше така, сякаш е бил лъган през цялата вечер. Той отпусна вдигнатата си ръка, внезапно засрамен. — Трябваше да ме предупредиш.

— Защо? Това няма значение. Искам да кажа, те са навсякъде в Ла Хола — не си ли забелязал?

— Хм, не.