Пейзажите на времето

— А какъв е? — Когато Гордън махна с ръка, с леко отвратено изражение на лицето, тя настоя: — Наистина, Гордън, какъв е тогава?

— Да забравим за него. Така е най-добре. И просто да се надяваме, че всички останали също ще забравят.

— Ти не мислиш наистина…

— Разбира се, че мисля. Трябваше да присъстваш на онзи колоквиум.

Тя го остави да се поохлади за момент и после промърмори:

— Той беше преди цяла седмица. Поне би могъл да работиш по въпроса.

— Изпитът на Купър е след два дни. Искам да се съсредоточа и да му помогна да се подготви, а после и да го изкара. Това ми е работата. — Гордън рязко кимна, сякаш фактът, че има да върши работа, решаваше всички въпроси.

— Може би трябва да опиташ нещо като онова, което прави Сол.

— Безсмислено е.

— Откъде си толкова сигурен? — Тя скръсти ръце, отпусна се на плетения си стол и открито го погледна. — Мислил ли си някога за упоритостта, с която работят учените? Това е като военно обучение.

— Глупости.

— На какво са те учили? Да запишеш всичко, което знаеш за даден проблем. Да го изразиш с няколко уравнения. В повечето случаи това само по себе си е достатъчно, нали? Само малко си поиграваш с уравненията и получаваш отговора.

— Не е толкова просто — възрази Гордън, като поклати глава. Но пред самия себе си неохотно трябваше да признае, че в думите й имаше някаква истина. Да определи символите, да нанесе неизвестните x, y и z, а после да ги преподреди. Мислене по поръчка. Всички те бяха свикнали с него и може би това скриваше някои елементи на проблема, ако човек не внимаваше. Въпреки цялата си мъдрост, Дайсън може би грешеше напълно, просто поради навиците си на мислене.

— Хайде да си поръчаме шоколадов крем — весело предложи Пени.

Той вдигна поглед към нея. Така или иначе, тя беше решена вечерта да завърши както трябва. Гордън си я спомни седнала върху тоалетната чиния и почувства, че го изпълва топлота. Тогава Пени бе едновременно и уязвима, и спокойна, докато изпълняваше животинската функция насред ефирната рокля. Дръзко и странно елегантно.

— Ваш вечеря било от-лич-на, сър?

Гордън хвърли поглед към сервитьора, като се опитваше да прецени дали е обратен.

— А… да. — Той направи пауза. — Много по-добра, отколкото в „Шеф Бой-Ар-Ди“.

Изражението на сервитьора си струваше цената на храната.

20.

31 май 1963 г.

Кандидатският изпит на Албърт Купър започна доста добре. В началото Гейтс, специалист по високоенергийна физика, постави стандартен проблем.

— Господин Купър, да вземем два електрона в едноизмерна кутия. Можете ли да ни напишете вълновата функция за това състояние? — Гейтс приятелски се усмихна, като се опитваше да разпръсне напрежението, типично за тези устни изпити. Студентите почти винаги пропускаха по нещо, неспособни да си спомнят съвсем прости физични данни единствено поради собствената си нервност.

Купър бързо разработи една част от проблема, като нахвърля най-ниското енергийно състояние. После се запъна. Гордън не можеше да определи дали това се дължи на паника, или е премерена тактика на забавяне. Напоследък студентите бяха започнали да използват намръщеното, мълчаливо запъване като метод за извличане на подсказвания от изпитващите. Често се получаваше. След малко Гейтс каза:

— Ами тогава… пространствената част от вълновата функция трябва ли да е симетрична?

— Хм… — накрая отвърна Купър. — Не. Не мисля. Спиновете би трябвало да… — и като спираше от време на време, той успешно довърши въпроса.

Гордън се чувстваше неспокоен, докато Гейтс разхождаше Купър из поредица от рутинни въпроси, предназначени да определят дали кандидатът познава принципната основа на проблема на дисертацията, която предлага да защити. Климатичната инсталация бръмчеше с енергична разсеяност, тебеширът на Купър стържеше и дращеше по дъската. Гордън погледна Бърнард Кароуей, астрофизика. Оттам не очакваше никакви проблеми. Кароуей изглеждаше отегчен, нетърпелив да приключи с този ритуал и да се върне към изчисленията си. Единственият проблем се криеше в четвъртия и последен член на комисията: Айзък Лейкин. Като старши професор в областта на дисертацията на Купър, неговото присъствие беше неизбежно.

Гейтс свърши с простите въпроси и Кароуей със сънливо премигване даде думата на Лейкин. „Започва се“ — помисли си Гордън.