Пейзажите на времето

— Кой може да каже? — попита Лейкин. — Сред тях има няколко модификации, които се различават от обичайната резонансна апаратура. Те — ако ги разбирам правилно… — тук Гордън долови лека саркастична нотка, — … са предназначени да увеличат чувствителността. Но това ли е единственото, което правят? Няма ли някакъв непредвиден ефект? Нещо, което кара този експеримент, тази апаратура да засича нови ефекти във въпросното твърдо тяло — индиевия антимонид? Откъде можем да знаем?

— Добър въпрос — измърмори Гейтс.

— Какъв ефект имаш предвид, Айзък? — искрено озадачен попита Кароуей.

— Не зная — призна Лейкин. — Но това е проблемът. Точно това.

— Не съм съгласен — възрази Гордън.

— Не, струва ми се, че Айзък е абсолютно прав — промърмори Кароуей.

— Има известно основание — замислено кимна Гейтс. — Откъде да сме сигурни, че темата е подходяща за дисертация, докато не сме се уверили, че апаратурата ще изпълни целта, определена от Купър? Искам да кажа, ето, Айзък има съмнения. Ти, Гордън — ти смяташ, че всичко е наред. Но мисля, че би трябвало да получим повече информация, преди да продължим.

— Целта на този изпит не е такава — безизразно отвърна Гордън.

— Според мен, въпросът е основателен — рече Кароуей.

— И според мен — съгласи се Гейтс.

Лейкин кимна. Гордън разбираше, че всички те се чувстват неудобно и не искат да оставят проблема да потъне сред подробностите от апаратурата на Купър и теоретичните тънкости. И все пак, Гейтс, Кароуей и Лейкин смятаха хипотезата за съобщенията чисто и просто за измишльотина. Те нямаше да допуснат въпросът да им се изплъзне. Купър не би могъл да обясни всичките си данни, поне не интересните моменти. Докато загадката оставаше нерешена, тази комисия нямаше да одобри дисертацията. Пък и не ставаше дума само за сблъсък между теории. Купър беше слаб в някои важни области. Трябваше да учи повече, повече да чете учебниците. Той никога не се бе проявявал като блестящ студент в аудиторията и сега тази му черта излизаше наяве. Това, плюс въпросът за съобщенията, беше достатъчно.

— Предлагам да не пуснем г-н Купър на този първи опит от кандидантския изпит — меко каза Лейкин. — Нужна му е повече подготовка. Освен това, въпросът за спонтанните резонанси… — поглед към Гордън, — … трябва да бъде решен.

— Точно така — рече Гейтс.

— Хм — сънливо отвърна Кароуей, вече започнал да събира нещата си.

— Но вижте…

— Гордън — с уморено добродушие промърмори Лейкин, — ние сме мнозинство. Би ли ни дал формулярите?

Гордън вцепенено му подаде университетския формуляр за изпита, където трябваше да се подпишат и да отговорят с „да“ или „не“ на въпроса дали Купър е издържал. Формулярът обиколи масата и се върна при него с три отрицателни отговора. Гордън го погледна, все още без да е в състояние да се овладее и да повярва, че всичко е свършило. За пръв път беше научен ръководител на студент, а сега студентът се бе провалил — доста рядко срещано явление. Предполагаше се, че кандатския изпит е формален, по дяволите. Гордън внезапно си помисли за общоприетата теория за научните революции, по време на които се осъществяваше сблъсък на парадигми и новите изместваха старите. В известен смисъл теориите за съобщението и за спонтанния резонанс бяха парадигми, създадени, за да обяснят група тайнствени данни. Две парадигми, каращи се за комат експериментален хляб. Това едва не го накара да се разсмее.

Скърцането на столове и шумоленето на листове хартия го върна към действителността. Той измърмори по нещо на всеки от мъжете, докато излизаха, все още зашеметен от резултата. Лейкин дори му подаде ръка и леко подметна: „Наистина трябва да се оправим с това, нали знаеш“, преди да си тръгне. Докато Гордън гледаше как Лейкин отстъпва назад, той видя, че за другия това бе нежелателен инцидент, свързан с младши член на катедрата, който е тръгнал по наклонена плоскост. Лейкин се беше отказал от по-меките начини за убеждение. Той вече нямаше да дойде при Гордън и внимателно да настоява да се откаже от идеите си. Тези разговори не водеха доникъде — не бяха довели доникъде. Характерите на двама им бяха несъвместими, а в края на краищата това може би бе най-важната част от изследователската работа. Крик и Уотсън не се бяха спогодили с Розалинд Франклин и това беше попречило на сътрудничеството им при решаването на загадката на спиралата на ДНК. Заедно те може би биха се справили по-рано с проблема. Науката изобилстваше от яростни конфликти, много от които се бяха изправяли на пътя на прогреса. Бяха пропуснати огромни възможности — ако Опенхаймър бе преодолял усилващата се изолираност на Айнщайн, навярно двамата биха надхвърлили рамките на труда на Опенхаймър от 1939 г. за неутронните звезди, за да разгледат целия проблем за общата относителност на колабиралата материя. Но те не го бяха направили, отчасти защото Айнщайн беше престанал да се вслушва в другите, затворил се със собствените си сънливи блянове в общата теория на полето…