Пейзажите на времето

Тази забележка не направи каквото и да е видимо впечатление на Питърсън, който промърмори:

— За съжаление, онези стари пияници не са имали Световен съвет, с който да оправдаят бягството си от действителността.

— Бягство от действителността ли? — намеси се Марджъри. — Това не е ли новата терапевтична теория?

— Болест, дегизирана като лек, обзалагам се — подсмихна се Джон.

Питърсън се ограничи с „хм-м“ и се обърна към Марджъри. Преди той да успее да промени темата, както очевидно възнамеряваше, тя каза, отчасти, за да го извади от равновесие:

— Каква е действителността зад онези странни облаци, които виждаме? По новините слушах за някакъв французин, който твърдеше, че били от нов тип, нещо…

— Не мога да кажа — рязко я прекъсна Питърсън. — Всъщност, не мога да кажа. Ужасно съм изостанал, нали знаете.

„Доста ловко се измъква, да“ — помисли си Марджъри.

— Тогава за Бразилия. Какво може да ни каже Световният съвет за положението там?

— Цъфтежът се разширява и ние правим, каквото е по силите ни. — Питърсън като че ли беше по-словоохотлив по този въпрос, навярно, защото вече бе публично достояние.

— Излязъл ли е извън контрол? — попита тя.

— До голяма степен. Съветът определя проблемите и насочва проучванията, като ги интегрира с политически съображения. Заемаме се със свързаните с технологията болни места веднага, щом се проявят. В основната си част функцията ни е да интегрираме сателитните екопрофили. Пресяваме ги чрез данните за характерните промени. Щом се появи свръхестествена загадка, наистина зависи от специалистите…

— … да я решат — завърши Джон, върнал се с шерито. — Именно тази психология на гасенето на пожара обаче, прави разплитането на загадките толкова трудно, разбирате ли? Без никаква приемственост в проучванията…

— О, Джон, чували сме тези приказки и преди — прекъсна го Марджъри с весела нотка в гласа, макар да не се чувстваше весела. — Господин Питърсън сигурно вече е разбрал възгледите ни.

— Добре, преставам — меко се съгласи съпругът й, сякаш изведнъж си спомни къде се намира. — Във всеки случай, исках да се съсредоточа върху онази апаратура. Опитвам се да убедя Иън да се обади по телефона и да ми осигури помощта на хората от Брукхейвън. Така ще закърпим нещата, както се изразяват американците и…

— За съжаление, това надхвърля възможностите ми — прекъсна го Питърсън. — Останал си с погрешна представа колко или по-точно, какво е влиянието ми. Учените не обичат хората от Съвета да ги местят насам-натам като пионки.

— Лично съм забелязала това — съгласи се Марджъри.

Джон нежно се усмихна.

— Няма смисъл да си примадона, ако не те изберат за специалната ария, нали? Но не… — обърна се обратно към Питърсън той, — просто исках да кажа, че модерните уреди, разработвани в Брукхейвън, могат да решат нашия проблем с шума. Ако ти…

Питърсън стисна устни и бързо каза:

— Виж, ще натисна от този край. Знаеш какъв е редът — ноти, комисии, списъци и прочее. Ако не стане чудо, ще отнеме седмици.

— Но сигурно можете да упражните някакво, някакво… — лоялно вметна Марджъри.

— Маркъм е човекът, който най-добре може да направи това — каза Питърсън, като се обърна към нея. — Ще положа основите по телефона. Той може да отиде и да се срещне с хората във Вашингтон, а после и в Брукхейвън.

— Да — измърмори Джон, — да, това ще свърши работа. Грег има връзки, струва ми се.

— Наистина ли? — със съмнение попита Марджъри. — Той изглежда, хм…

Питърсън развеселено се усмихна.

— Малко отнесен? Малко безвкусен? Малко ненаред? Но той е американец, не забравяйте това.

Марджъри се засмя.

— Да, нали? Джан изглежда много по-симпатична.

— Предсказуема, искаш да кажеш — поправи я Джон.

— Това ли исках да кажа?

— Струва ми се — намеси се Питърсън, — че обикновено възнамеряваме точно това. Да не клатим лодката.

Марджъри остана удивена от единодушието на двамата мъже. В това имаше някаква ирония, нещо тъжно. Тя се поколеба за миг, когато двамата, сякаш по даден знак, погледнаха в чашите си, разклатиха ги и кубчетата лед вътре затракаха. Кехлибарената течност се развълнува. Марджъри огледа тихата, надвиснала стая. Полираната повърхност на масата отразяваше букета цветя, който тя беше подредила и лъскавият образ на вазата й заприлича на длан, повдигнала света.

Дали Питърсън преди не бе казал нещо на Джон, някаква новина? Тя се замисли за начин, по който да повиши настроението.

— Джон, още малко шери?

— Разбира се — отвърна той и отиде да донесе. Изглеждаше обезпокоен.

— Какво беше онова в колата, за жената от Калифорнийския технически институт?

— Катрин Уикъм — с равен глас отвърна Питърсън. — Тя работи по онези микровселени.

— Материалите, които ти показа на Маркъм ли?

— Да. Ако това обяснява равнището на шума в експеримента ти, значи е важно.

— Затова ли си я извикал? — попита Джон, докато наливаше шерито. — Искаш ли още едно? — Той вдигна бутилката с уиски.

— Да. Свързах се с нея, а после и с Торн, който ръководи групата им. Тя ще пристигне със следващия полет.

Джон рязко престана да налива.

— Добре. Сигурно си натиснал правилните копчета.

— Познавам шефа на Торн.