Пентаграм

– Помниш ли това стихотворение, Гавон? Ти го беше посветил на момичето, за което ти напомних. Но дархианската цивилизация няма нужда от поети. Поетите не се подчиняват на психономични формули. И на теб не ти позволиха да станеш поет, Гавон. Ти беше прекалено ценен. Мислиш, че сам си избрал пътя на космодор? Не, Гавон, той беше избран за теб. Да, ти си дарх с редки психически и интелектуални качества. Отговаряш на дархианската норма за гениалност. Нищо чудно, че сам великият Доктринер се зае с твоето формиране. Ти разбра от съня, че измяната на твоята любима е била една от най-съществените манипулации над личността ти. Едновременно с теб на обработка бе подложен и твоят приятел, който сега служи в репресивните отряди. Той беше промеждутъчен продукт без особена ценност. Но ти, Гавон Рен-Барх, стана един от най-ценните кадри на дархианската армия. Ти имаш качества. А качествата служат на ценностната система – предполагам, че ти е известно това универсално понятие, което обединява морала, нравствеността, поведенческите норми. На теб, Рен-Барх, беше присадена нова ценностна система – операция, която добре познаваш и нееднократно си извършвал над други.

– Значи и Литен – устните на космодора с труд произнесоха забравеното име на приятеля, – Литен също е бил подложен на манипулиране? А какви бяха разрушаващите мотиви при него?

– Също нещо много стандартно, Гавон, съучастие в подлост. Тя го е направила свой сътрудник, открила му е част от истината за себе си с обещанието, че ще му принадлежи, ако той ù помогне да бъдеш обработен. Старо и скучно, Гавон. И зад всичко това е стоял винаги твоят скъп Доктринер, който смята твоето приобщаване за свое произведение на изкуството и който сам е създаден по такъв начин. Защото такава е същността на вашата психономия, Гавон – тя издига в култ своята безпомощност; неспособна да разбере действителната нужда на личността всеки миг да става нова, по-съвършена, по-богата духовно, психономията си поставя чудовищната цел да поддържа духа статичен, като хирургически отстранява кълновете на творческото вълнение и търсене. И постига такива успехи като теб, Гавон Рен-Барх.

Космодорът (въпреки че какъв космодор вече беше той) слушаше и тялото му меко повтаряше контура на креслото. Целите му прословута жизнена енергия и жажда за победа бяха изчезнали някъде. Този разговор беше като досадна муха, която му пречи да умре…

– Да… щях да питам… още нещо – мисълта му се губеше в смъртна умора. – Още нещо, Сай… Тази информация за вашето социално устройство и корпорациите… съчинена ли беше?

– Разбира се, не, Гавон. Не трябваше да ходим далеч в историята си, за да заимстваме тази социална структура. Така е изглеждала голяма част от света ни само преди няколко столетия, така е изглеждал и един среден Сайръс Джералд в този свят.

Гавон бавно се изправи. Тръгна към вратата с неуверена походка, като че ли слепешком. Спря се. Вратата се отвори пред него, но той не прекрачи прага – беше забравил накъде е тръгнал.

– Космодоре, не бързай – каза земният и Гавон, парнат от неочакваната топлина в гласа му, се обърна. – Имаш време, за да прецениш нещата. Помисли над себе си, Гавон Рен-Барх, за да разбереш накъде си. Можеш да се върнеш на Дарх – това също е решение, въпреки че там скоро ще ви стане много трудно да живеете постарому. Можеш да кацнеш на Земята и да задълбочиш ставащото в теб. Това ще бъде много мъчително, но също носи решение.

Без сам да знае защо, Гавон направи опит да се усмихне. И нещо стана. В това мигновено движение на лицевите мускули се разреди напрежението, което бе изпълнило цялото му тяло. Мъглата пред погледа се разсея, всички звуци станаха ясни.

– Гавон Рен-Барх – каза земният, – в доклада на Станция 300 беше показана една част от нашия предишен свят. Имало е още една, Гавон, намерила друг път. Без психономия. Над това също помисли, космодоре.

Последната фраза увисна в средата на каютата. Земния го нямаше. Гавон тръгна към командната кабина, това като че ли имаше някакъв смисъл… въпреки че едва ли.

Друг път за цивилизацията. Без психономия?

Вратата на кабината се разтвори. Срещу нея беше екранът и Гавон видя застиналата в средата му огромна Земя.

„А тя всъщност е красива…“

Тази оценка го стресна и по странен начин го принуди да се вслуша в себе си. Някъде в огромния, като че затворен отвсякъде лабиринт на мозъка му трепна мисъл. Като малко зверче със светла козина, което не знае дали лабиринтът има изход и пъргаво препуска из коридорите между студените плачещи стени, толкова грапави, че всяка неравност би могла да го погълне…

„О, велик Дарх, наистина ли аз писах това стихотворение…“

Феести (в съавторство с Георги Арнаудов)

На Юрий Илков –

верния клубен събрат и приятел

– с благодарност за верността и топлината