Пентаграм

Водата носеше нещо от вкуса на прозрачния въздух. Студена и светла, тя погали моите пръсти, моите устни, лицето ми, разгорещено от яркия ден. Сянката на моя кораб докосваше пътеката, водеща към Синия хълм.

Пътеката ме поведе нагоре по стръмния склон и ми върна тежестта на тялото, отвикнало от себе си през дългите месеци космос. Върхът на Хълма беше за мен достигната радост и кратка почивка, когато умората изтича от мускулите и попива в земята. Приспа ме мекият вятър, събудиха ме слънчевите отблясъци в огледалните скали, пътеката отново ме поведе между тях.

Високо в лилавото небе един въздушен кораб пръсна между крилете си бронзови искри. Внезапно над него пламна яркосин феест, разля се на тънки ивици, които изобразиха моето лице. Идваха за мен. Нямах феести, затова запалих сигналния лазер. Синият феест угасна, крилете на кораба се покриха с хиляди пречупени през тях слънчеви зайчета. Още не беше докоснал земята, когато от него се отдели малка фигурка и полетя към мен с разперени ръце. Нужна беше само една крачка, за да я прегърна и потопя пръсти в косата ù.

– Отново си тук – каза тя.

– Отново сме заедно – добавих аз.

– Отново е празник.

– Отново…

Вдигнах я на ръце, тя се хвана за мен, за да не ни повали лудото въртене на света наоколо.

– Ти вече си пил от нашата вода?

– Да – отвърнах аз.

– Значи отново си наш.

– Отново съм твой.

– Мой! – тя се засмя така, както се смеят птиците. – Мой смешнико, празникът ни чака, кормчията нетърпеливо ни свири от палубата на кораба, дори слънцето – погледни! – ни кара да бързаме! Пусни ме! Смешнико мой, чака те нашият празник, не бързай да се изморяваш!

– Няма да те пусна!

Тя се засмя така, както се смеят птиците, и аз тичешком я понесох към прозрачната стълба, която вече ни спускаше нетърпеливият кормчия. Земята пропадна и вятърът на бързия стремеж развя нашите коси. Небето вече отваряше първите си звезди, за да ни погледне отблизо. Кормчията завъртя кормилата и сплете светлините над нас в ярки спирали. В крилете на кораба искреше дъгоцветният залез, прозрачните мачти приличаха на огромни феести, прицелени в космоса – чия ли мисъл биха изобразили техните избухвания? В кристалния екран изплува Сандина, все още невидима за нашите очи, но вече будна, весела, шумоли с гласовете на своите жители, оглежда небето с техните погледи – хиляди погледи! – святка с хилядите криле, развълнувана, очакваща и очаквана, обикновена за всички и необикновена за мен, пришълеца, стремителна като каменен огън, настръхнала като пурпурен звяр, изсечена от хиляди роденовци. Сандина – градът жена, градът раждане, градът емоция и сътворение.

Сандина…

Тя възникна от сиянието на залеза, запалена от първите лъчи на звездите, плисна иззад хоризонта, възникна внезапно и зае своето място в очите ми, очаквали нейния образ през дългите месеци космос. Тя ме посрещна с музика и ме понесе, увлече ме в тази мелодия, в мъглата, на която се скри корабът, кормчията и всичко – мелодия, музика, като река от пружиниращи весели топчета… Над нас вече танцуваха първите феести, под нас гласовете бяха море, а пред нас се разтваряше зеленият тунел през гората, докато зад нас оставаше слънцето, огненооранжево в кипящия залез…

Корабът се сниши и меко влезе между дърветата с масленозелени корони. Синята светлина на прожекторите ни поведе по талвега на празника, във фарватера на музиката, пристанището ни пое в своите прегръдки и мека топла трева погъделичка босите ми крака.

„Сандина ви посрещна с радост“ – подреди се светлината над пристанището. Но това бе вече за онези, които идваха след нас. А нас ни викаше нетърпеливият празник, за който още не бяхме готови…

Тесели ме въведе в дома, който ме посрещаше всеки път в Сандина и всеки път беше различен, както и днес – слънчево-жълт и ярковесел, с дъх на сандински цветя, гостоприемно светъл и жив. Той ме потопи в своя въздух, който не беше само уют и спокойствие, в него трептеше тревожната нотка по онова, което винаги търсим, което няма образ, което се нарича просто ново, просто неизвестно – може би тази нотка не достига на нашите домове? Този дом бе нещо повече от дом, той беше спокойствие и движение, приличаше на моя Марс.

Тесели излезе от стаята си и ми протегна свити криле. Поех ги, те вече бяха живи, макар и отделни, пулсираха, искаха въздуха и небето. Аз хвърлих пуловера, сложих ги на гърба си, секунди само – и вече бях крилат, усещах крилете си, в тях се напрягаха моите мускули и моите нерви опипваха въздуха, за да усетят кога той ще е готов да ме понесе.

– Да вървим – казах и вратата се разтвори пред мен.

– Почакай – гласът на Тесели затвори вратата. – Вземи, нетърпеливецо, иначе какво ще правиш на празника като бездеен зрител?