Пентаграм

– Всяка вечер на прага на шлюза Марс ме посреща суров и спокоен, както е спокоен ураганът в най-бурния си порив, както е спокойна вълната, когато се покрива с пяна, както е спокоен епицентърьт на урагана. Марс е всичко това и нищо поотделно. Дълго трябва да го познаваш, за да откриеш неговото спокойствие. Той е сух и неподвижен, но крие движение, скрито и яростно кротко. В зенита танцуват родените от залеза миражи, раздвояват слънцето и отразяват онова, което нощем крие скъперникът хоризонт. Марс е сляп старец със заскрежени от студа очи. Вятърът посреща стъпките с познато недоволно съскане. Дори през защитното поле на скафандъра той обгаря с ледени искри. Слънцето вече почти е залязло и в далечината се разпадат последните миражи. Мъничкото, толкова странно с нищожността си слънце, за което не вярваш, че е способно да дава живот. То потъва и нощта мигновено поглъща и преобразява всичко. Обърнал гръб на светлините на Базата, отпечатваш стъпките си все по-навътре в пустинята, плъзгаш се по склоновете на дюните, за да изкачиш следващите и отново нагоре-надолу, нагоре-надолу… Наоколо вече е другият Марс, нощният Марс, който може да стане, ако поискаш, такъв, какъвто си го мечтал, такъв, какъвто би искал да видиш, такъв, какъвто си го видял – някога, в детството, преди много години. Всяка мечта, станала истина, разочарова. Така е с всяка постигната малка цел. Затова са нужни големи цели, които живеят по-дълго от теб. С тях малките цели са наистина малки и разочарованията са наистина малки, защото някъде чака голямата цел, която е по-далеч от живота, но съществува. Така ли е? – ще попиташ. Марс отговаря: – Така е. Една от моите цели беше да срещна теб. Именно теб, астронавте. Ти си един от онези, които дойдоха при мен, слепия старец, и донесоха онази симфония, от която понякога рядко съм чувал ехо на отделни нейни акорди. Вие дойдохте с аромата на живата истина. Аз живот не можах да родя, освен бледите кълнове, които никога няма да цъфнат разумни. Обичам ги, те все пак са мои деца. Оказах се бездарен животворец. Аз ви видях, когато се родихте, все още немислещи късчета жива материя, стремях се към вас, скован от стоманена орбита. Вие дойдохте и аз винаги ще съм отговорен за вас. Мечтаех да стана нова вселена и все още мечтая за това, дори и след като дойдохте вие и всеки от вас донесе скритата в себе си малка огромна вселена. Ще нося всяко име, което решите да ми дадете. Аз съм Марс.

Аз съм Марс…

Аз съм Марс…

Марс висеше на стената. Леко олющен, с няколко болезнени гънки, пресичащи лицето му – цветна снимка, изрязана от „Юманите“. Ъгълчетата на хартията, внимателно подлепени със скоч, бяха започнали вече леко да се огъват и откриваха по-светлия правоъгълник на стената там, където Марс бе закрил пътя на слънчевите лъчи. От този правоъгълник водеха няколко тънки като паяжина пукнатини. Те достигаха самото легло – всъщност не легло, а малко тръбно сгъваемо диванче, което само двете облегалки, поставени отстрани, биха могли да направят удобно за сън. Човекът, спящ на диванчето, беше млад, не повече от трийсетгодишен. Лежеше, леко свит на една страна, и в спряното трептене на хроноафазията лицето му изглеждаше напрегнато в нервна полуусмивка. Отстрани, върху малката дървена маса, бяха оставени флакончета с лекарства против гастрит и папки с изрезки от списания и вестници. Пред тях се белееше отворена тетрадка с измачкани листове. Върху тях можеха да се разчетат написани с разкривен почерк редове: „За 24 VIII. Неприятен разговор с шефа. Да му се обясни най-сетне, че старото няма да го бъде… Да се провери дали онези хитреци от монтажа са довършили инсталацията… Довечера – да се завърши разказът (поне да се опитам).“