Пентаграм

Гавон позна стаята, разбра какво предстои да се разиграе отново пред очите му и пожела да умре. Някъде ужасно далеч, в реалността, тялото му конвулсивно се замята в безуспешни опити да напусне съня. Широко отворените вкаменени очи познаваха тази стая с маса и легло, този пиян младеж в леглото и красивото събличащо се момиче до масата. Споменът за любовта към нея се превърна в самата любов и непоносимо страдание от цинизма на ставащото. Тя беше жената, която той си позволи да обича повече от себе си, а пияният, с когото тя щеше да легне след малко, бе неговият най-добър, единствен приятел, последната възможност за вяра в приятелство. И сега тя отново щеше да изгледа него, Гавон, със студен презрителен поглед както тогава и да оплете тялото си в ръцете на приятеля му. Пред него.

Както тогава.

Без да спрат, дори когато Гавон, тласнат от последните резерви на юношеско достойнство, запали осветлението. Някъде дълбоко в съзнанието все пак бе останала част от космодора Рен-Барх, защото за миг се мярна презрение към могъщата сила на съня, която хаби силите си за показване на отдавна надживени спомени. Но това, което стана после, не беше повторение. Таблата на леглото започна да се разтегля и удебелява нагоре, прие очертанията на дарх… Не просто дарх, а на Доктринера – значително по-млад, такъв, какъвто го помнеше Гавон в първите години на запознанството им. Великият Доктринер се наведе над оплетените тела. Разглеждаше ги с внимателен заинтересуван поглед, сякаш пред него бяха инфузории, от чието поведение зависеше важен биологичен проблем. Когато всичко в леглото свърши, той повика с поглед Нея. Момичето вдигна глава; в очите му се появи нетърпеливото радостно очакване, с което всички лични сътрудници на Доктринера, в това число и Гавон, идваха за получаване на поредната задача от любимия си шеф.

И невероятната догадка се понесе из мозъка, срути преградата между съзнанието и подсъзнанието, между младия Гавон и зрелия Рен-Барх, между спящия и будния, между съня и реалността. Ставаше това, което много пъти бе ставало пред него, което той много пъти сам бе извършвал при набиране и възпитаване на нови космодори и социотехници. Това, което Доктринерът игриво наричаше „облекчаване на съвестта от заблуждения“, а в социотехниката носеше точното название „разрушаване на утопичните ценности“. Гавон разбра, че трябва да изкрещи и като че ли го направи, но от устата му не излезе нито звук – оттам изригна огън, подпали леглото, Нея, приятеля му, Доктринера. Остана само димът, който прие очертанията на Сай и каза… да, той каза:

– Време е да се събудиш, Гавон.

Това беше живият, реален Сай. Той стоеше надвесен над Гавон – гледаше спокойно и приканващо. Но космодорът не искаше да става. Фактът, че се е събудил и сънят е свършил, не донесе този път облекчение. Сънят се таеше някъде редом, намекваше незримо за странната си власт и в реалността, той беше силен с изводите, които остави след себе си. Гавон изпитваше огромен, бездънен страх.

„Психономатор!!“

Отговори му тишина.

„Психономатор!!!“

– Психономаторът няма да ти дойде на помощ, Гавон – спокойно заяви Сай и седна до леглото.

Рен-Барх го изгледа с див поглед и светкавично се изправи. Нужно беше огромно усилие – не, насилие над себе си, да върне поне за малко способността за анализ. Но дори с тази малка част, която владееше, Гавон можа да прецени промяната, станала със Сай. Какво означаваше тази промяна? Тези отмерени точни движения, заменили суетливата нервност на вчерашния и завчерашния Сай? Какво означаваше това непроницаемо лице, този поглед, в който имаше нещо от светещата чернота на Сай в съня?

– Какво означава това? – тихо, овладял гласа си, попита Гавон. – Кой сте вие, Сай?

– Посрещачът ти, Гавон.

Космодорът скочи от леглото си, приближи се до Сай, дълго го гледа, после изведнъж замахна. Целеше се в челюстта, но ръката му спря в нещо невидимо. Рен-Барх извика от болка, а може би и от страх. Отново направи опит да се овладее. Не можа.

– Вие не сте от Земята, Сай! – изкрещя той. – Знам кой сте! Вие сте агент на чужда, по-висша от нас цивилизация! Още преди столетие теоретически беше предсказано вашето съществуване. Сто години се бояхме, че ще ви срещнем. После се успокоихме – това беше нашата глупост! И вие сте чакали да се успокоим, нали? Следили сте ни…

– Не, Гавон. Не сме ви следили. Вие сами съобщихте за себе си, изпращайки Станция 300.

Гавон, шокиран, приседна на леглото.

– Но в станцията нямаше никаква информация за нас…

– Разбира се, вие се бяхте погрижили да няма информация. Само че информацията съществува на много повече нива. Дори въздухът, който си дишал, може да ни разкаже за теб. Защо не стана поет, Гавон?

Космодорът едва не се задави от този неочакван и нелеп въпрос. Докато съобрази какъв смисъл има това и как да отговори, Сай произнесе:

Тя идваше в запалената слама
на късните желания,
облечена в разлистения срам
на тихото познание…1