Пентаграм

Погледнати отстрани, те изглеждаха като двама приятели, които на чашка коктейл споделят малките тайни на битието си. Когато Сайръс стигаше до интимни подробности, космодорът предразполагащо и многозначително се усмихваше, повдигаше чашата на равнището на очите си и разсеяно плъзгаше поглед по сребристата повърхност на питието – знаеше, че в такива моменти лицето му става неповторимо мъжествено и красиво. Поне така твърдяха неговите любовници. Спомените му се плъзнаха по красивите женски тела, които бе притежавал. Но може би защото това стана прекалено бързо, телата изведнъж се сляха в нещо аморфно, месесто и неопределено, което го накара да тръсне глава и да се върне към разказа на земния.

Този разговор зае целия ден, не стихна дори по време на вечерята. Едва след като се прибра в каютата си, Гавон разбра, че в него е дремело някакво безпокойство. Тук, насаме, то се избистри и доби вида на най-обикновен страх. Страх от съня. Това беше неправилно, неестествено, наличието на този страх плашеше повече от самия него, защото означаваше, че универсалните психономични формули са престанали да бъдат универсални. Наистина в тях се предвиждаше непредсказуемост зад третия подсъзнателен пласт, но… „Психономатор – извика едва ли не на глас космодорът, – какво става с мен?!“

„Не особено силно катативно смущение зад третия подсъзнателен пласт…“

„Достатъчно! Профилактика?“

„Катативната реакция на зоната зад третия пласт има висока степен на непредсказуемост…“

„Достатъчно! Можеш ли да следиш зоната през нощ-та и да прекъснеш съня веднага, щом се появи?“

„Да.“

Космодорът, кой знае защо, почувства в безплътния глас на Психономатора нещо мазно и угодливо. За пръв път в живота си изпитваше към него нещо като погнуса.

Отначало сънят не идваше. Гавон започна да обмисля струва ли си да включва приспиващите прибори и неусетно заспа сам. Обгърна го спасителна тъмнина без време и място, но тя се оказа преходна. Някаква безмерна ръка вдигна този тъмен чувал и изсипа космодора навън, върху същата онази напукана равнина, стегната в обръча на хоризонта. И до него отново крачеше Сай, и пред тях се плъзгаха двете сенки, хвърлени от странната задна светлина.

„Та ти твърдиш, че си щастлив?“ – питаше сянката на Сай.

„Както са щастливи всички, живеещи според законите на Универсалната психономия“ – покровителствено отговори сянката на Гавон.

„А всички ли живеят според тези закони?“

„Всички.“

„През целия си живот ли?“

„Да“ – отговори Гавон и забави крачка.

Една пукнатина се раздвижи като влечуго и повлече към тях тежкото си празно тяло. Отсрещният ù ръб се надигна, изви се над главите им и легна зад тях. Под неговия чудовищен, потънал в сияеща червена мъгла свод закънтя въпросът на другата сянка:

„Защо младите не винаги се подчиняват на Универсалните психономични формули, мистър Рен-Барх?“

Гавон се учуди на въпроса, който Сай не би могъл да зададе. Крачейки под безкрайния димящ свод, той отговори:

„За това е нужно узряване, Сай. Универсалните психономични формули се изучават в училище, но трябва време, докато личността съумее да обуздае инстинктите си. Нека добавим и физическото съзряване, което кара младите да се бунтуват, търсейки изхода за своята биологична енергия.“

Нещо спря стъпките на космодора. Стена. Гавон приседна върху ръбест каменен издатък. Облегнат на стената, Сай го гледаше със светещ поглед, който излизаше от черните му очни ями. Зад гърба му се отвори пукнатина, в която прозираха звезди. Ръбовете ù, гърчейки се като устни на паралитик, произнесоха с гласа на Сай: „Но и сред зрелите, улегнали личности също се срещат неудовлетворени, мистър Рен-Барх.“

„Не е вярно, Сай. Ти не можеш да знаеш това.“

„Мистър Рен-Барх – произнесе пукнатината, – защо толкова често се самоубиват възрастни, зрели личности, които никога не са имали проблеми в живота?“

„Всяка цивилизация има своите психичноболни, Сай.“

„Но защо толкова много, мистър Рен-Барх?“

Гавон се събуди. Нещо взриви съня му отвътре. Когато късовете съзнание, разхвърляни от този взрив, легнаха по местата си, космодорът изненадано прецени, че никога досега Психономаторът не го е будил с толкова силен импулс.

„Психономатор! – мислено повика той. – Защо остави съня да се развие? Беше ти дадена ясна команда.“

„Физиологична реакция – отговори Психономаторът. – Сънят беше концентриран в кратък времеви интервал и ограничена зона на мозъка. Първият импулс се оказа слаб. Вторият…“

„Достатъчно! – мрачно го прекъсна Гавон. – От втория още ме боли главата. Направи нещо.“

От стената се показа блестящо пипало. Върхът на пневмоспринцовката докосна слепоочието. Гавон усети лека болка, приятно главозамайване и заспа отново, този път без сънища. До сутринта по корабно време оставаха няколко часа.