– Но да! – възкликна Ушуар. – Толкова сложно повтаряш думите ми, че дори се усъмних в това, което съм казал! Ти се стремиш да подредиш всичко, без дори да знаеш необходимия порядък. Страхуваш се от хаоса; а хаосът е част от света! Без него не може, той съдържа в себе си океаните на вселената така, както нито един неин елемент не би могъл да ги обедини в едно. От хаоса извират океаните, които раждат нови океани. Първите са били безкрайно далеч, в тях са присъствали песента и болката, когато хаосът се е разделял на съставящите го частици. Кипеж, безкраен кипеж, океан от частици, все по-сложен, многоизмерен, все още носещ в себе си хаотично движение, но вече над основния хаос. И сливане, бързо като любов, въпреки че любовта е била още много далеч напред, като перспектива, като стремеж към сложното развитие. Малки сливания, после големи и от мъртвия океан се ражда топлината, стотици, хиляди, неизброими ядра топлина – и новият безкраен океан на светлината! А онзи, хладният, също в кипежа на сливането, завърта студени ядра около тези, които вече са станали звезди – и ето го света, още нов, още пресен, още безжизнен, но вече готов за живота! За нас!
Ушуар затанцува в ритъма на разказа си, заговори с пантомимичния език на тялото и показа всичко, което бе казано с думи – кипежа, сливането, нарастването, разпадането и новото сливане, избухването и горенето, раждането… И извика някъде отдалеч:
– И всеки свят поражда нови океани, микроскопични частици от огромната вселена, но свои и посвоему безкрайни: океани въздух, вода и светлина; и частици, които пораждат малките живи ядърца – бъдещите ние! Хиляди разкази, още неосъзнати, но вече натрупани тези ядърца, предавани от едно на друго, допълвани в усложняването. Първите, които излизат на сушата, а после и онези, които отново се връщат в океана. Първите стъпки, първото разбиране с околното – и вече се ражда разумът, вече извира океан от думи, светът се изпълва с говор и мисъл, очите го поглъщат, за да го познаят, ръцете го познават, за да го променят! Първите грешки и първите уроци, прадедите основават правнуците си, светът подбира нас, а ние подбираме и шлифоваме света, дори му даваме име, после понятие, разбиране и нов живот, нов океан, в който старият се влива като малка капчица. И отново разказите, които са вложили в себе си първите ядърца, ни тласкат към познание на големите океани, които някога са били недостъпни и немислими!
Той грабна два попаднали под пръстите му камъка, удари ги и те изтръгнаха дълъг и дълбок звук. Потърка ги, за да улови тона, и засвири на хиляди инструменти своя разказ, придаде му нови измерения – продължителност, дълбочина, агресия и спокойствие, избликване, разливане, напускане и връщане. Завъртя се около мен в търсене на нови инструменти, удари с крак близкия храст и храстът закънтя като камбана, музиката на камъните я преля в чиста висока мелодия, която се вплете в брадата на Ушуар и го накара да засвири с уста… После той захвърли камъните и звънът им в тревата се превърна в точка на необикновения многомерен разказ.
– Това е повърхността – каза Ушуар. – Леките вълни върху езерото, които блестят с отразено слънце. А дълбочината е толкова сложна, че всеки пласт иска отделен разказ. Би ли изброил пластовете? Ти знаеш колко е сложен нашият Фиорин, знаеш и Земята. А колко фиорини и земи има вселената, и нима само от тях се състои? Колко пласта можеш да наброиш в трите измерения, достъпни за нас? Безкрайно, безбройно, вечно – единствените определения за вселената! Светове, измерения, продължителности и варианти – малка част от недостъпното! Но невъзможното е винаги възможно и животът не е заложил в себе си думата „недостъпно“, иначе не би бил живот, нали?
Не отговорих. Изправих се и тръгнах. Моето отражение се огъваше в блестящата трева. Слънцето ме галеше тихо, вятърът отвяваше лъчите му и не им даваше да се сгъстят в жега. След няколко минути разбрах, че вървя към разбитата си ракета, и от това ми стана неприятно. Разбрах, че подсъзнателно съм искал да избягам оттук. Старата реакция – бягай от непонятното, за да запазиш своите ценности, макар и вече обезсмислени. Твърде дълбоко навярно е заложен в мен страхът от преразглеждането на себе си. А точно себе си трябваше да преразгледам…
Обърнах се и тръгнах към езерото. Ушуар ме догони и известно време вървя мълчаливо, после попита:
– Обидих ли те?
– Не.
– Не е истина, чувствам го.
Не отговорих. Прохладата на езерото вече ми напомняше за него самото, блестящо през гъстите дървета и храсти. Листата любопитно ни проследяваха и шушукаха зад нас като добродушни бабички, заети с безобидни сплетни на припек.
– Не си ме обидил, Ушуар, чувствата ми са сложни. Ти подложи на съмнение моята система от оценки, която сега трябва да разграфявам по нови еталони. И никак не ми е леко…
Вълните на езерото вече докосваха босите ми крака. Седнах на брега, намерих плоско камъче и го хвърлих успоредно на водния блясък. „Трин… трин… трин…“ – три, шест, осем подскока, осем кръгли вълнички върху равното езеро.